Дашиъл Хамет - Стъкленият ключ

— Ти… знаеше ли, че се срещам с него?

— Да.

Тя се изправи разтревожена.

— А татко знаеше ли?

— Мисля, че не. Не съм сигурен.

Тя отново отпусна глава на рамото му така, че следващите й думи едва се чуха:

— Ох, Нед, аз бях с него вчера следобед, целия следобед!

Той я притисна по-силно към себе си, но не каза нищо.

След още една пауза тя попита:

— Кой… кой според тебе може да го е направил? Той трепна.

Внезапно тя вдигна глава. Сега у нея нямаше никаква слабост.

— Знаеш ли, Нед?

Той се поколеба, облиза устни, смънка:

— Мисля, че зная.

— Кой? — запита тя разпалено.

Той пак се поколеба, отбягвайки очите й, после бавно й зададе въпрос:

— Ще обещаеш ли да пазиш тайна, докато му дойде времето?

— Да — отговори тя бързо, но когато той понечи да заговори, спря го, като сграбчи с двете си ръце по-близкото му до нея рамо. — Почакай. Няма да обещая, докато ти не ми обещаеш, че те няма да се отърват, че ще бъдат заловени и наказани.

— Не мога да обещавам такова нещо. Никой не може.

Тя го изгледа вторачено, хапейки уста, после каза:

— Добре, тогава няма как, аз обещавам. Кой?

— Казал ли ти е, че дължи на един комарджия на име Бърни Диспейн пари, които не е в състояние да изплати?

— Нима… нима този Диспейн?…

— Мисля, че да, но споменавал ли е нещо за дългове?…

— Знаех, че си има неприятности. Каза ми това, но не ми обясни точно какво е, заяви, че се скарал с баща си за някакви пари и че бил… „в отчаяно положение“, така се изрази.

— Не спомена ли името Диспейн?

— Не. За какво става дума? Защо мислиш, че този Диспейн го е направил?

— Той е имал разписки на Тейлър за повече от хиляда долара, но не можел да си вземе парите. Снощи напуснал града. Сега полицията го търси. — После сниши глас, гледайки я малко изкосо. — Би ли направила нещо, за да ми помогнеш да го заловят и да го дадат под съд?

— Да. Какво?

— Имам предвид нещо малко по-особено. Знаеш ли, ще бъде трудно да го уличат, но ако е виновен, готова ли си да направиш нужното, което може да се окаже мъничко… хм… по-особено, за да го поставим натясно?

— Готова съм на всичко — отговори тя.

Той въздъхна и стисна устни.

— Какво трябва да направя? — понита тя нетърпеливо.

— Искам да ми намериш една от шапките му.

— Какво?!

— Трябва ми една от шапките на Тейлър — каза Нед Бомонт, лицето му бе поруменяло. — Можеш ли да ми намериш някоя?

Опал Медвиг беше объркана.

— Но защо ти е, Нед?

— За да притисна Диспейн до стената. Само това мога да ти кажа засега. Можеш ли да ми намериш, или не можеш?

— Аз… мисля, че мога, но бих искала да ми…

— Кога?

— Днес следобед, предполагам — отговори тя, — но бих искала…

Той пак я прекъсна:

— Не е нужно да знаеш всичко. Колкото по-малко хора знаят, толкова по-добре; същото важи и за шапката, която трябва да ми намериш. — Той я прегърна и я притегли към себе си. — Наистина ли го обичаше, Ножичке, или само защото баща ти…

— Наистина го обичах — изхълца тя. — Почти съм уверена… уверена съм, че го обичах.

Нед Бомонт с шапка, която не му прилягаше, вървеше след хамалина, който носеше куфарите му през Централната гара към изхода за Четиридесет и втора улица, а оттам — до едно кафяво такси. Плати на носача, качи се на таксито, каза на шофьора названието на някакъв хотел около Бродуей, на улиците с номера от четиридесет до петдесет, и като се облегна на седалката, запали пура. Повече дъвчеше пурата, отколкото я пушеше, докато таксито се промъкваше през колите, возещи пътници за театрите на Бродуей.

На авеню „Медисън“ едно зелено такси, пресичайки на червен светофар, връхлетя с пълна скорост върху кафявото на Нед Бомонт, блъсна го в друга кола, паркирана до тротоара и запокити пътника в един ъгъл сред градушка от изпочупени стъкла.

Нед се изправи и се измъкна сред насъбралата се навалица. Каза, че не е ранен. Отговори на въпросите на един полицай. Намери шапката, която не му прилягаше, и я сложи отново на главата си. Разпореди се да пренесат куфарите му в друго такси, каза на втория шофьор името на хотела и се сгуши в едно ъгълче отзад, пребледнял и разтреперан, докато траеше пътуването.

Когато се зарегистрира в хотела, попита има ли кореспонденция за него. Предадоха му две телефонограми и два запечатани плика без пощенски марки.

Помоли пиколото, което качи багажа в стаята му, да му донесе половин литър ръжено уиски. Когато пиколото излезе, превъртя ключа в бравата и прочете телефонограмите. И двете бяха от тоя ден; на едната беше отбелязано 4:50 часа след обяд, на другата — 8:05 вечерта. Погледна ръчния си часовник. Беше 8:45 вечерта.