Дашиъл Хамет - Малтийският сокол

— Искам да ме отървете от… от всичко това — отвърна тя с тънко, треперливо гласче. Сложи свенливо ръка на ръкава му. — Те вече знаят ли за мен, мистър Спейд?

— Не още. Исках първо аз да се срещна с вас.

— А какво… какво ще си помислят, ако разберат, че съм ви наговорила… всички онези лъжи?

— Ще се настроят подозрително. Затова именно ги държа настрана, докато не съм говорил с вас. Помислих си, че може би не е наложително да им кажем всичко. Все ще скалъпим нещо, което да им замаже очите, ако е необходимо.

— Нали не допускате, че имам нещо общо с… с убийствата?

Спейд се усмихна широко.

— Да, забравих да ви попитам: имате ли нещо общо с убийствата?

— Не.

— Това е добре. А сега — какво ще кажем на полицията?

Тя се размърда неспокойно, очите под тежките мигли затрепкаха, сякаш се опитваха да се отскубнат от неговите, а не можеха. Изведнъж му се стори по-дребна, почти дете и много потисната.

— А трябва ли изобщо да разберат за моето съществуване? Предпочитам да умра, мистър Спейд. Сега не е време да ви обяснявам, но не можете ли по някакъв начин да ме укриете от тях — да не ми се наложи да отговарям на въпросите им? Не бих понесла разпитите им точно в този момент. Предпочитам да умра. Ще можете ли, мистър Спейд?

— Може и да мога. Но трябва да знам цялата истина.

Тя коленичи в краката му. Вдигна лице към него — изопнато, напрегнато, уплашено над двете й здраво стиснати ръце.

— Не водих добър живот — възкликна тя. — Бях лоша, много повече, отколкото бихте допуснали, но иначе съвсем не съм зла. Погледнете ме, мистър Спейд. Нали ми вярвате, че не съм лош човек? Виждате, нали? Тогава не можете ли да ми имате поне мъничко доверие? Толкова съм самотна, страх ме е, ако вие не ми помогнете, няма кой. Знам, че нямам право да претендирам за вашето доверие, след като самата аз не ви се доверявам. Не, доверявам ви се, но не мога да ви разкажа всичко. Засега поне не мога. По-късно, когато съм в състояние, ще ви го разкажа. Боя се, мистър Спейд. Страх ме е да ви се доверя. Не, не искам да кажа това. Имам ви доверие, но… и на Флойд му имах доверие, а… нямам никой друг, нямам друг близък, мистър Спейд. Вие можете да ми помогнете. Казахте вече, че можете. Ако не бях повярвала на думите ви, щях още днес да избягам, а не да ви моля да дойдете. Ако допусках, че някой друг може да ме спаси, щях ли да ви моля така на колене? Знам, че не постъпвам честно. Но бъдете великодушен, мистър Спейд, не искайте от мен да постъпвам честно. Вие сте силен, изобретателен, храбър. Можете да ми отстъпите малко от тези си качества, убедена съм в това. Помогнете ми, мистър Спейд. Помогнете ми, защото имам голяма нужда от помощ и ако не го сторите, няма към кого другиго да се обърна, колкото и да ми се иска. Помогнете ми. Нямам право да настоявам да го сторите слепешката, но ви моля. Бъдете великодушен, мистър Спейд. Можете да ми помогнете. Помогнете ми!

Спейд, който, кажи-речи, беше спрял да диша по време на тази реч, сега изпразни белите си дробове с дълбока въздишка измежду свити устни и рече:

— Няма да имате нужда от кой знае каква помощ. Бива си ви, много ви бива. Основната работа вършат очите, струва ми се, и пулсиращата треперливост в гласа, когато изричате неща като „Бъдете великодушен, мистър Спейд“.

Тя скочи на крака. Лицето й пламна болезнено, ала задържа главата си вирната, докато го гледаше право в очите.

— Заслужавам си го — каза. — Заслужавам си го, но… ах, колко ми се искаше да ми помогнете. Пък и лъжата беше по-скоро в начина, по който ви разказах историята, отколкото в нея самата. — Извърна се, без да вири повече глава. — Аз съм си виновна за това, че вече отказвате да ми вярвате.

Спейд пламна и промълви, забил очи в пода!

— Ето че ставате опасна.

Бриджид О’Шонеси отиде до масата и взе шапката му. Върна се при него, без да му я подава, но я държеше така, че Да си я вземе сам, ако пожелае. Лицето й беше бледо, изопнато.

Той погледна шапката и попита:

— Та какво се случи снощи?

— Флойд дойде в хотела в девет и излязохме да се поразходим. Аз предложих разходката, за да може мистър Арчър да го види добре. Отбихме се в едно ресторантче на Гиъри Стрийт, ако не се лъжа, вечеряхме, потанцувахме и към дванайсет и половина се върнахме в хотела. Флойд ме остави пред входа, а аз постоях малко вътре и видях как мистър Арчър тръгна подире му по отсрещната страна на улицата.

— По посока на Маркет Стрийт ли?

— Да.

— А да имате представа какво може да са правили около Буш и Стоктън, където е бил застрелян Арчър?