Дашиъл Хамет - Малтийският сокол

— Дали? — запремига Спейд сънливо. Сетне се изкикоти. — Във всеки случай за два дни изплю седем стотачки, което никак не е лошо.

Ефи Перин се изправи в стола си.

— Сам, ако това момиче има неприятности и го подведеш или се възползуваш от затруднението му, за да го доиш, никога вече няма да те уважавам — никога!

Спейд се усмихна накриво. После се намръщи. Също накриво. Отвори уста да каже нещо, но откъм коридора се чу щракането на бравата. Ефи стана и отиде в приемната. Спейд си свали шапката и седна зад бюрото. Момичето се върна с луксозна визитна картичка „Мистър Джоуел Кайро“ и съобщи:

— Много особен тип.

— Тогава го вкарай, съкровище.

Мистър Джоуел Кайро беше мургав, с дребен кокал, среден на ръст. Косата му бе черна, гладка и много лъскава. Чертите на лицето му бяха левантински. Едър рубин, обкръжен от четири диаманта, блестеше на широката му наситенозелена връзка. Черното сако, скроено тясно — според раменете, леко се разтваряше около закръглените очертания на бедрата. Панталоните се увиваха около пълните му крака по-плътно, отколкото го изискваше модата на деня. Горнищата на лачените му обувки се криеха под бежови гети. Облечената му в тънка ръкавица ръка стискаше черна филцова шапка, а стъпката, с която се приближи до Спейд, бе ситна, танцуваща и леко скоклива. Лъхаше на френски одеколон „Шипр“.

Спейд кимна първо към посетителя, сетне към един стол и рече:

— Седнете, мистър Кайро.

Кайро се поклони изискано над шапката си, благодари също тъй изискано с високо, пресекливо гласче и седна, като кръстоса превзето крака и сложи шапка върху коленете си. После започна да сваля жълтите си ръкавици.

Спейд се облегна на стола и попита:

— С какво мога да ви услужа, мистър Кайро?

Дружелюбно-небрежният тон и начинът, по който се облегна назад, бяха същите както предния ден, когато се обърна с този въпрос към Бриджид О’Шонеси.

Кайро обърна шапката си с дъното надолу, пусна вътре ръкавиците и я остави на ръба на най-близкото бюро. На показалеца и безименния пръст на лявата му ръка грееха диаманти, а средният пръст на дясната бе украсен със същия рубин както на връзката, обкръжен с четири диаманта. Ръцете бяха пухкави, добре гледани. Макар да не бяха големи, меките им отпуснати очертания ги правеха да изглеждат тромави. Потърка длани една о друга и рече на фона на шумолящия звук, който издадоха:

— Ще позволите ли на един непознат да изкаже съболезнованията си по повод злочестата кончина на вашия партньор?

— Благодаря.

— Мога ли да попитам, мистър Спейд, дали съществува връзка, както намекнаха вестниците, между… ъъ… тази нещастна случка и смъртта на някой си Тързби, настъпила малко по-късно?

Спейд не отговори, лицето му остана безизразно. Кайро се надигна от стола и се поклони.

— Моля за извинение.

Седна отново и постави ръцете си една до друга, с дланите надолу, на ръба на бюрото.

— Причината, поради която ви зададох този въпрос, мистър Спейд, не беше празно любопитство. Опитвам се да възвърна едно… ъъ… украшение, което бе, ако ми позволите да се изразя по този начин, изчезнало. Помислих си, много се надявах, че ще ми помогнете.

Спейд кимна с повдигнати вежди, за да покаже, че внимава.

— Въпросната дреболия е една статуетка — продължи Кайро, като старателно подбираше и изговаряше думите. — Черна статуетка, изобразяваща птица.

Спейд кимна отново, учтиво заинтересован.

— Ако бъде възстановена на законния й притежател, готов съм да заплатя сумата пет хиляди долара. — Посетителят вдигна една ръка от ръба на бюрото и проби дупка във въздуха с широкия нокът на грозния си показалец. — Готов съм да обещая, че… как се казва?… излишни въпроси няма да бъдат задавани. — Той отново постави ръка до другата и мазно се усмихна.

— Пет хиляди са много пари — изкоментира Спейд, загледан замислено в Кайро. — Това е… — По вратата леко забарабаниха пръсти. — Влез!

Вратата се открехна колкото Ефи да провре глава и рамене. Беше си сложила малка, черна филцова шапка и черно палто със сива кожена яка.

— Имаш ли още нужда от мен?

— Не. Лека нощ. Заключи, ако обичаш, след себе си.

— Лека нощ — рече момичето и изчезна зад вратата.

Спейд се извъртя, за да се обърне с лице към Кайро, и рече:

— Цифрата е твърде интересна.

Откъм коридора се чу затварянето на външната врата.

Кайро се усмихна и измъкна от вътрешния джоб на сакото си малък, прибран, плосък черен пистолет.

— Ще ви помоля да сключите ръце отзад на тила си — каза той.