Дашиъл Хамет - Малтийският сокол

— Казваш ли ми го? — попита той. Очите му придобиха напрегнат израз, макар че продължи да се усмихва.

— Накара ме да чакам пред вратата, докато се събличаше или доразсъбличаше. Видях дрехите й накуп върху един стол. Шапката и палтото бяха най-отдолу. Бельото беше още топло. Каза, че спяла, но ме излъга. Беше разбъркала леглото, но си личеше, че в него никой не бе лягал.

Спейд хвана ръката на момичето и я потупа.

— Голям детектив си, скъпа, но… — поклати глава — не го е убила тя.

Ефи рязко си издърпа ръката.

— Тази мръсница иска да се омъжи за теб, Сам — настоя тя разстроено.

Той махна нетърпелива с глава в ръка. Момичето се намръщи и попита:

— Снощи видяхте ли се?

— Не.

— Честна дума?

— Честна дума. Не ставай като Дънди, миличко. Не ти отива.

— Дънди да не те е подгонил?

— Ъхъ. Двамата с Том Полхос се отбиха при мен на чашка в четири сутринта.

— Наистина ли мислят, че ти си убил този… как му беше името?

— Тързби. — Той захвърли фаса в месинговия пепелник и веднага взе да си свива нова цигара.

— Кажи де! Мислят ли го? — настоя Ефи.

— Един господ знае. — Очите му не се откъсваха от хартийката с тютюна. — Минаваше им такава мисъл през ума, Не знам до каква степен успях да ги разубедя.

— Я ме погледни, Сам.

Той я погледна и избухна в смях — за миг безпокойството, изписано по лицето й, се примеси с веселие.

— Тревожиш ме — възвърна си тя сериозното изражение. — Все си мислиш, че знаеш какво вършиш, но един ден ще разбереш колко дълбоко се лъжеш, само че ще бъде късно.

Той въздъхна превзето и потърка буза о ръката й.

— И Дънди ми каза същото. Ти само дръж Айва настрана от мен, ангелче, а аз сам ще се оправя с останалите си неприятности. — Стана и си нахлупи шапката. — Свали от вратата табелката „Спейд и Арчър“ и сложи нова, само с моето име. Ще се върна след час или ще ти звънна по телефона.

Спейд прекоси дългото, издържано в лилави тонове фоайе на „Сейнт Марк“ и попита рижото конте на рецепцията дали мис Уъндърли си е в стаята. Рижото конте изви глава, пак я върна в предишното положение и я поклати отрицателно.

— Тя напусна тази сутрин, мистър Спейд.

— Благодаря.

Сам мина покрай рижия и се запъти към нишата встрани от фоайето, където зад махагоново писалище седеше възпълен младолик мъж на средна възраст в тъмен костюм. На ръба на писалището обърната към фоайето беше поставена триъгълна махагонова призма, на която пишеше с месингови букви: „Мистър Фрийд“.

Пълният мъж стана и заобиколи писалището с протегната ръка.

— Съжалявам за Арчър, Спейд — изрече той с тон на човек, свикнал да изказва съболезнования по най-деликатен начин. — Току-що прочетох в „Кол“. Той идва при нас снощи, сигурно знаеш.

— Благодаря, Фрийд. Ти ли разговаря с него?

— Не. Седеше във фоайето, когато застъпих рано вечерта. Направих се, че не го виждам. Предположих, че е по работа, и знам, че предпочитате да не ви закачат, като сте заети. Има ли нещо общо това с неговата…

— Не мисля, но още нищо не знаем. Така или иначе, няма да замесваме името на хотела, стига да може да се избегне.

— Благодаря.

— Няма за какво. Можеш ли да ми кажеш нещо за един бивш гост на хотела, а след това да забравиш, че изобщо съм те питал?

— Естествено.

— Мис Уъндърли, която е напуснала тази заран. Искам някои сведения.

— Ела с мен — покани го Фрийд. — Да видим какво можем да направим.

Спейд обаче не помръдна от мястото си, само поклати глава.

— Не искам лично да проявявам интерес.

Фрийд кимна и излезе от нишата. Насред фоайето внезапно спря и се върна при Спейд.

— Хариман беше снощи дежурният детектив на хотела — рече той. — Сто на сто е видял Арчър. Да го предупредя ли да не споменава на никого?

Спейд хвърли кос поглед към Фрийд.

— По-добре недей. Пък и няма значение, стига да не се направи връзката с тази Уъндърли. Хариман е добро момче, но обича да плямпа, та предпочитам да не знае, че трябва да пази нещо в тайна.

Фрийд кимна отново и се отдалечи. След петнайсет минути се върна.

— Пристигнала е миналия вторник, от Ню Йорк. Без куфар, само няколко пътнически чанти. Не се е обаждала по телефона от стаята си и не е получавала поща. Единственият човек, с когото си спомнят да са я виждали, е висок, мургав мъж на около трийсет и шест години. Тази сутрин излязла в девет и половина, след един час се върнала, платила сметката и наредила да натоварят чантите й в чакаща кола. Момчето, което свалило багажа й, си спомня, че била наета. Оставила е адрес — хотел „Амбасадор“, Лос Анджелес.