Хана Хауъл - Красавицата и звярът

— Роджър… — Слаб, дрезгав шепот с болезнено усилие се изтръгна от гърлото му, но си наложи да извика по-силно: — Роджър. — Усмихна се, като видя как замаяният Роджър с олюляване се заизправя на краката си. Не спираше да се оглежда невиждащо, докато не съсредоточи погледа си върху него. — Като за войник не се събуждаш много бързо.

Усетил сухата дрезгавина в гласа на Тейър, Роджър бързо донесе чаша медовина, улови го за раменете и му помогна да вдигне главата си дотолкова, че да не се задави, докато пие. Почувства слабостта, обхванала Тейър, и силно се разтревожи. Нараняванията и последвалата треска значително бяха подкопали силите на приятеля му.

— Това беше вълшебно — продума Тейър, когато Роджър си донесе отнякъде стол и седна до него. — По дяволите, чувствам се толкова немощен. От колко време съм тук?

— Близо седмица. Кръвта ти почти беше изтекла, когато те намерихме. Накарах онази стара жена да се грижи за теб.

— Да, да, спомням си я. По-добре тя, отколкото някой кръвопускач. Старицата е поне три пъти по-добра от тия шарлатани. — Погледна към превързаната си ръка и попита намръщено: — Колко лошо е положението тук?

— Ами, два от пръстите ти са малко по-къси. Върховете са пострадали.

— А кракът ми?

Роджър въздъхна и сви рамене.

— Все още го имаш. Раната беше много дълбока. Онзи се е опитал да те осакати.

— И успя.

— Може би. Няма начин да се разбере, преди да се опиташ да ходиш. Определено ще е скован, но никой не може да каже дали тази скованост ще остане, или ще изчезне, когато проходиш. Но все още го имаш. Бъди благодарен за това.

Тейър не беше уверен, че може да изпита подобно чувство, но на първо време отхвърли този проблем.

— Някакви други наранявания?

— Няколко нови белега, но нищо по-различно от това, което обикновено се получава на бойното поле.

Тейър не желаеше повече да мисли за нараняванията си. Пожела да свърже в едно цяло разпокъсаните и неясни спомени, които го озадачаваха и тревожеха сънищата му.

— А ти, приятелю, се нагърби с неблагодарната роля на болногледачка, нали? Ти си централната фигура в малкото ми спомени от онази нощ насам.

— Защо да е неблагодарна работа? Правил си същото за мене. Не забравяй случая във Франция.

— Едва ли ще мога някога да го забравя напълно. А кралят? Идвал ли е кралят да ме види или смесвам сънища с действителност?

— О, да! Кралят беше тук. За момент ми се стори, че си се оправил от треската и делириума. Говори смислено пред нашия господар, но добре, че той не се задържа много. Тъкмо си беше заминал, когато разбрах, че главата ти съвсем не е толкова бистра, колкото отсъдих по приказките ти. Мислите ти се бяха върнали в миналото, преди три години, когато той дойде в нашата палатка. Разговаряше с призрак, роден от трескавото ти въображение. Няма значение. Нашият господар не разбра това. Даде ти наградата, която преследваше, а ти му благодари, както подобава.

— Имам ли това, за което тръгнах?

— Да, сега си барон Ривърфол, милорд. — Роджър се усмихна и направи половинчат поклон. — Собственик си и на малко имение на три дни път южно от Ривърфол. Мога да ти разкажа още неща, когато позакрепнеш. Днес за първи път от дълго време насам треската те поотпусна. Не се преуморявай и пази малкото сила, която ти е останала. Ще ти трябва всяка частичка от нея в близките дни. Мисията приключи, имаш всичко, което пожела. Сега трябва да се възстановиш, преди да се върнеш в Ривърфол при Гита.

— Ах, да, Гита — въздъхна Тейър и се загледа в превързаната си ръка. — И преди не бях хубавец, но поне бях цял. Сега ще отида при нея обезобразен и сакат. Може би ще е най-добре, ако…

Роджър изруга тихо, но възмутено и скочи толкова рязко, че столът изхвърча изпод него.

— Ако сега кажеш, че е най-добре да останеш някъде далеч от нея, ще получиш една рана и от мене! Господи Боже, в половината от бълнуванията ти се изливаше копнежът ти по Гита. Тя се е превърнала в такава съществена част от теб, че не можеш да я откъснеш от себе си дори в миговете на най-непоносима болка. Да не би наистина да вярваш, че можеш да се отвърнеш от нея, да я изключиш от живота си, особено сега, когато имаш всичко, което тя желае?

— Може и да имам сега всичко, което се изисква от високопоставеното й потекло, но за Бога, Роджър, погледни ме! Ръката ми е осакатена, а кракът — куц. Единственото нещо, което можех да й предложа, бе силно и здраво тяло. Вече и него нямам. Сега и на тялото ми му липсва красота, както и на лицето ми.