Хана Хауъл - Красавицата и звярът

Маргарет се обърна да погледне братовчедка си в очите и се намръщи. Дори на слабата светлина от залязващата луна можеше да се забележи изненадата върху лицето на Гита. Маргарет си помисли, че може да не е доразбрала нещо или че е осъдила братовчедка си прекалено строго. Втората възможност я разтревожи силно.

Изминаха няколко минути, преди Гита да възвърне способността си да говори. Прошепна с дрезгав глас:

— Какво искаш да кажеш?

— Може би греша. Не бих се тревожила много за това.

Гита сграбчи братовчедка си за ръцете и я разтърси силно:

— Маргарет, повтори това, което каза. Бавно и ясно. Тейър ми обясни, че отива да се бие с шотландците, защото кралят го е призовал.

— Само че след като сам го помоли да изиска услугите му.

— Тейър е помолил да бъде изпратен на война? — Гита произнесе думите плавно и безизразно. Опитваше се да проумее какво й се казва.

— Да. Кралят отдавна споменавал, че освен слава и признание Тейър заслужава и по-съществена награда. И Тейър помолил да докаже още веднъж, че заслужава тази награда. Искал да спечели титла и земя заради тебе, да ти даде отново онова, което е трябвало да върне по право на Уйлям.

— И е казал, че аз съм го накарала? Казал е на Роджър, че аз съм поискала от него тези неща?

— Е, не. Всъщност не е точно така. — Маргарет въздъхна тежко и се отпусна на перилата. — Роджър така ми го представи. Не можех да повярвам, че Тейър ще тръгне да се сражава по своя воля, че ще изложи себе си и всички останали на опасност за награда, от която не се нуждае. Вярно, че преди се стремеше към земя, но нали сега има вече? И единственото, което можех да си помисля, бе, че ти или наистина си поискала от него тези неща, или си го подвела да вярва, че ги искаш. Гита, ако греша…

— Разбира се, че грешиш. Маргарет!… — Гита внезапно осъзна, че почти крещи и привлича вниманието на нощната стража. Положи усилие да овладее гласа си. — Маргарет, знаеш какви са чувствата ми към Тейър. Независимо колко щедра ще е наградата, допускаш ли, че бих рискувала живота му, за да я имам?

— Не, но това изглеждаше единственият възможен отговор. Той отстъпи земята и титлата на Уйлям без следа дори на недоволство или завист. Защо тогава ще се сражава безцелно, ако не си го притиснала за тези неща?

— Нямам представа, но бъди сигурна, че ще го попитам. Ах, този глупак, ако не го убия първо!

Виждайки колко е разярена, Маргарет се опита да я успокои:

— Прави го заради тебе.

— Не го искам и не съм го молила за това!

— Може би го е подтикнала гордостта. Чувства нужда да ти осигури тези неща, за да не изглежда, че се е оженил за теб по сметка.

— Повечето бракове се сключват по тази причина. — Махна с ръка, като видя, че Маргарет се готви да й възрази. — Да, гордостта може да има пръст в тая работа! Но има и друга причина, знам го! Това е нещо, с което се борих през цялото време, но, изглежда, без да постигна резултат. Започвам да мисля, че няма надежда да го променя.

— Какво имаш предвид?

— Изглежда не мога да го накарам да повярва, че той е мъжът, когото искам.

— Но той трябва да го е разбрал, когато не пожела да тръгнеш с Уйлям?

— Така разсъждаваш ти — сви рамене Гита, — но Тейър може да мисли, че просто се придържам към брачните си клетви.

— Как може да се съмнява, когато знае, че го обичаш? — намръщи се Маргарет. — Признала си му чувствата си, нали?

— Не. Не съм. Не ме упреквай. Наистина смятам, че нямаше да ми повярва. Пробвах всичко, за да го накарам да разбере, че искам точно него, че съм щастлива с него. И ето, тази глупост доказва, че според него все още ми липсва нещо. Като че ли съм направила някаква саможертва с омъжването си за него. Той не е уверен нито в мен, нито в брака ни и вече не знам какво мога да направя.

— Просто го обичай, Гита! Ще го почувства. Не може да остане сляп към чувствата ти завинаги.

Гита имаше усещането, че и това е напълно възможно.

— Господи, как искам да си е вкъщи! Моля се за това всяка нощ!

— И аз!

— Добре. Може би нашите молитви ще дадат резултат и той и Роджър скоро ще се върнат живи и здрави. Тогава ще посрещна този колкото едър, толкова и глупав мъж, който имам за съпруг, и ще го удуша.

Закрил с ръка носа на жребеца си, за да не ги издаде с някой звук, Тейър напрегнато се взираше в тъмнината. Шотландците бяха някъде тук. Почти можеше да ги подуши. Няколко биха могли да се промъкнат край него и хората му, но не и всичките. Ако беше друг случай, щеше просто да ги пусне да избягат, защото по-голямата част от това, което бяха заграбили, беше вече възстановено. Но сега кралят искаше кръв, искаше шотландците да си платят скъпо и прескъпо за дързостта. Тейър мислеше, че мъртвите са повече от достатъчно, но имаше заповед да убива всеки, когото открие на английска земя, да я прочисти, докато не остане нито един натрапник върху нея.