Хана Хауъл - Красавицата и звярът

Затова, мислеше той сърдито, сега се спотайва във влажната нощ и се ослушва за врага, когото не може да забележи. Шотландците са бързи и пъргави, промъкват се от едно място на друго безшумно и неуловимо като сенки. Възхищаваше се на уменията им и ги мразеше. Лице в лице, меч срещу меч в равното поле под слънцето — така разбираше той битката.

С въздишка си помисли какво ли не би дал да си бъде сега у дома. Гита му липсваше толкова много, че чак го заболяваше от копнеж по нея. Липсваше му и малкият Еверард, възможността да го наблюдава как се променя и расте от ден на ден. С учудване установи, че му липсва дори и Ривърфол. Това, което в ежедневното управление на едно имение другите мъже намираха за скучно и досадно, на него му се струваше увлекателно и успокояващо. Разбираше, че дните му на войн, който живее от битка на битка, са към края си.

Реши, че достатъчно дълго са дебнали в тъмнината, и се обърна да яхне коня си. В този миг някой изскочи от сенките и го нападна. Тейър едва успя да вдигне навреме меча си, за да парира смъртоносния удар. Залитна от непредвидената сила на вражеския замах. След като възстанови равновесието си, нападна на свой ред.

Биеха се ожесточено и Тейър проклинаше шума, който вдигаха. Всеки звън на оръжията, всяко изсумтяване, всяко проклятие отекваха в тихата нощ като църковна камбана. Това издаваше положението му на всеки, който се интересуваше. На място, гъмжащо от врагове, това беше най-лошото, което можеше да му се случи.

Не почувства истинско, удовлетворение от победата, когато уби врага си, а задоволството му се изпари съвсем при новия шум откъм гърба му. Обърна се светкавично да посрещне следващата заплаха, но непоносима болка в левия крак го събори на земята. С всичката възможна бързина той се приготви да посрещне врага си, макар че не успя да се изправи. Ръката, в която държеше меча, не му се подчини така безотказно, както обикновено, затова се наложи да отбие камата, с която го атакуваше човекът, с лявата си ръка. Нова пронизваща болка го разтърси, когато острието на камата разряза пръстите му. Все пак навреме насочи меча си, за да спре смъртоносния устрем на врага и да го посече.

Много трудно избута мъжа настрани от себе си. Знаеше, че е на предела на силите си. Един-единствен опит да се изправи му подсказа, че раненият му крак е извън строя. Опита се да пропълзи до коня, но успя да измине едва половината от разстоянието до подплашеното животно. Гита беше последното нещо, за което си помисли, преди съзнанието му да го напусне.

Роджър се спъваше на всяка крачка в папратите и ругаеше непрекъснато, а Мерлиън и Тор мълчаливо го следваха.

— Казвам ви, че дочух шум от двубой някъде тук.

— Как можеш да кажеш в тъмното от коя посока са долетели? — изсумтя Тор.

— Тихо! — изсъска Мерлиън. — Чувате ли нещо?

— Някакъв кон — прошепна Роджър. — Давайте напред! — Той продължи вече по-внимателно, докато не разпозна жребеца на Тейър. — Това определено е неговият кон. — Още две-три стъпки и се натъкнаха на простряното тяло на Тейър. — Господи! — Коленичи до приятеля си и потърси бързо някакви признаци на живот, докато Тор и Мерлиън се приближаваха до тях.

— Жив ли е? — попита Мерлиън след един дълъг, изпълнен с напрегнато мълчание миг.

— Да, но няма да е задълго, ако не направим нещо за тези рани. — Подпомаган умело от приятелите си, Роджър започна да действа още докато говореше. — По дяволите, малко са му понамалели пръстите! — изруга той, докато с парче от набързо съдраната риза на Тор се опита да превърже ранената ръка.

— Най-добре е да го заведем на лекар в града — предложи Мерлиън, докато двамата с Тор се мъчеха да направят солидна превръзка на ужасната рана на крака му.

— Изгубил е прекалено много кръв. Няма нужда ония кръвопийци да му пускат още — сряза го Роджър. — Възрастната жена, която се грижеше за ранените вчера, ще е много по-полезна.

Успяха да качат Тейър на коня му и придържайки го към седлото, тръгнаха към градчето. Беше бавно и продължително пътуване и Роджър се страхуваше Тейър да не за губи още сили и кръв. Когато наближиха къщичката, която използваха за квартира, той вече се съмняваше дали приятелят му ще доживее да види Ривърфол отново.

Болка. Болката беше единственото, което усещаше от незнайно колко време. После долови тихо хъркане. С все още затворени очи протегна ръце и започна да изследва какво го заобикаля. Беше на легло. Някой го беше намерил. Завладяха го объркани спомени. Гласът на Роджър, студените дрехи по тялото му, молитвите на свещеника и накрая, намръщи се той, кралят. Любопитството да разбере каква част от всичко това бе плод на сънища и каква част — реалност, му даде сили да отвори очи. Трябваха му няколко минути, за да се нагоди към смущаващия ефект на внезапната светлина. Не се изненада, когато първото нещо, което вече ясният му поглед улови, бе Роджър, проснат на една рогозка до леглото му.