Хана Хауъл: Красавицата и звярът

Англия, 1365 година

— Мъртъв ли е?

— Да.

— Но как така изведнъж — мъртъв?

— Паднал от коня. Счупил си врата.

Гита премига, после се втренчи в баща си. По облото му, възпълно лице не откри белези на лъжа, въпреки че изглеждаше някак странно притеснен. Очакваше да почувства скръб от загубата на годеника си — красивия и галантен барон. Някаква болка я прониза, след това отмина. В края на краищата, беше го виждала съвсем за малко. Това, което я смущаваше сега, бяха сватбените приготовления. Нали ако Уйлям е мъртъв, сватба няма да има? Миг по-късно стана ясно, че и мислите на майка й са свързани с това.

— А какво ще стане със сватбата? Приготовленията за празненството са в разгара си. — Закръглената фигура на Берта се разтресе от безпокойство. — Гостите пристигат. Да ги отпращам ли обратно?

— Няма нужда да правиш това, Берта, скъпа.

— Татко, не мога да се омъжа за мъртвец.

— Разбира се, че не можеш, скъпа.

Джон Роуйе стисна нежната ръка на дъщеря си в своята едра мазолеста длан.

— Значи трябва да спрем приготовленията — смутено измърмори Гита, виждайки, че баща й не предприема нищо.

— Слушай, скъпо дете, споразумението ни с моя добър приятел барон Сейтън, мир на праха му, беше да се омъжиш за наследника на имението Сейтън.

— А това беше Уйлям.

— Така е наистина, но има и други наследници. Веднага след Уйлям следва Тейър.

— Какво искаш да кажеш — че сега ще се омъжа за Тейър? — Не беше сигурна, че разбира за какво споразумение говори баща й.

— Не, за Бога. Той умря във Франция.

Мина й през ума, че или тя е прокълната, или Сейтънови са белязани от злочеста съдба.

— Ще се омъжвам ли, или не, татко?

— Ще се омъжиш. Третият наследник е Робърт. За него ще се омъжиш утре сутринта. Мисля, че си го срещала вече.

Имаше памет, заради която много хора й се възхищаваха. Бърза и много точна, тя съхраняваше ясно и най-малките подробности. Съсредоточи се, но образът, който изникна в съзнанието й, не й достави радост. Знаеше, че ако не беше надарена с такава остра памет, нямаше да възпроизведе образа на Робърт Сейтън. Той се беше държал като сянка на Уйлям и повечето от времето му минаваше в опити да избегне ритниците и ударите на Уйлям или на чичо си — един много неприятен човек, който държеше Робърт изцяло под свой контрол.

— Да, срещала съм го. Не е ли… добре де, признак на неуважение към паметта на Уйлям да се омъжа за друг мъж толкова скоро?

— Не — според споразумението — Уйлям е мъртъв. Всичко станало далеко в полето, затова не могли да те повикат при него.

— Или дори да ми съобщят — допълни тя. — Както и на втория наследник — онзи Тейър, когото никога не съм срещала.

— Казах ти, дъще, той умря във Франция. Не искам да бъда неучтив, но може би така е по-добре. Той не беше мъж за теб.

Тейър Сейтън отстрани ръката на жената от огненочервените къдрици, украсяващи широката му гръд, и се изправи:

— Утрото дойде, жено. Време е да поемеш по пътя си.

Извади кесията си изпод възглавницата, взе няколко монети и й ги подхвърли. Тя ги улови ловко. В усмивката му проблесна цинизъм, докато наблюдаваше как жената претегля монетите в ръка, преди да му се усмихне. Винаги ставаше така. Посрещаха го с почести, името му будеше респект, даже страх у мъжете, но жените трябваше да видят блясъка на монетите му, преди да проявят някакъв интерес към него.

Отпуснал се по гръб с ръце, кръстосани под главата, той наблюдаваше безизразно как жената се облича. Беше се отегчил от безименните курви, но у тях поне имаше някаква честност, а и не можеха да си позволят да изразят неудовлетворението си от неговия ръст, грозотата или — направи гримаса, като погледна надолу — червенината му. Макар че кожата му нямаше ръждивия оттенък, който често е проклятието на рижавите, знаеше, че малко хора забелязват това. Огненочервените косми и луничките прикриваха цвета на кожата му. Даже големият му ръст беше в негова вреда, защото осигуряваше по-голяма площ, върху която да се покаже проклетият огнен цвят. Звукът от отваряща се врата го извади от състоянието на самоохулване.

— Смяташ да прекараш деня в леглото ли? — измърмори провлечено Роджър, дясната му ръка, като пропусна нощното му развлечение да се измъкне от стаята, преди да затвори вратата.

— Не — Тейър скочи на крака и отиде да се мие, — чака ни гуляй.

Роджър легна на разхвърляното легло.