Хана Хауъл - Красавицата и звярът

— И аз това искам най-много, сладка моя Гита. — Целуна я нежно. — Ще разгоним тези шотландци като подплашени зайци и ще се върнем, преди да сте успели да почувствате липсата ни.

— Съмнявам се. Няма да сте стигнали даже Бъруик, и вече ще ми липсваш — промълви тя и се намръщи, когато той се засмя. — Ще се наложи да използвам горещи тухли в постелята, за да се топля.

— Стига те да са единственото, което ще вкараш в леглото си! — подразни я той, после целуна детето по челцето.

— Ще трябва да са доста обемисти камъни, за да получа усещането за мъж-планина — продължи тя.

— Планина? — опита се да изглежда засегнат, после се удари леко с юмрук по гладкия стегнат корем.

— Да, планина! — Опря глава на гърдите му, прегърна го през кръста и се притисна силно до него. — Ще се пазиш много, нали? — Закле се мълчаливо това да е единствената проява на недоволство и женска слабост.

Като внимаваше да не притисне твърде силно детето помежду им, той я привлече още по-близо до себе си. Изпълни го задоволство, като разбра, че не е толкова спокойна, колкото се опитваше да покаже. За момент си беше помислил, че приема раздялата им малко по-хладнокръвно, отколкото му се нравеше. Макар и да не желаеше сълзи и плач, веселото й и закачливо поведение досега също не му допадаше особено.

Тя вдигна очи към него и погледите им се срещнаха. Както винаги, когато я гледаше, усети странно стягане в гърдите си. Беше по-красива от всякога. Няколко кичура коса, осветени от слънцето, немирно се бяха изплъзнали от прическата й, а прекрасните й лъчисти очи бяха замъглени от безпокойство за него. Само един глупак можеше да я остави, каза си наум и реши, че след изпълнението на тази задача ще я оставя сама много по-рядко. Целуна я нежно по устните, после отстъпи назад.

— Ще се пазя, доколкото е възможно, Гита. Ти също се пази. — Намигна й закачливо. — Очаквам да те намеря в добро здраве и напълно възстановена, когато се върна.

Тя успя да се усмихне. Стоеше тихо и гледаше как се отдалечава. Задържа погледа си чак докато тежките порти на Ривърфол се затвориха зад него. Обърна се, за да се прибере, и в този момент Маргарет прелетя край нея. Гита я извика, но тя не й обърна внимание. Въздъхна, осъзнавайки, че Маргарет сигурно е толкова разстроена, колкото и самата нея. Като се прибра в покоите си, пожела Маргарет да се отърси от мъката си в най-скоро време. Щяха да имат нужда една от друга, да се поддържат и подкрепят, за да не униват духом, докато очакваха мъжете си да се завърнат.

— Къде е Маргарет? — обърна се Гита към Една, когато момичето дойде, за да поеме грижата за Еверард.

— Пак се е качила на стените.

— Това продължава вече прекалено дълго. Къде ми е наметката?

Една се втурна да помогне на господарката си да се загърне срещу ледения нощен въздух и измърмори под нос:

— Тя е младоженка.

— И аз не чак толкова отдавна бях младоженка. Една, нямам намерение да я укорявам. Е, поне не много. Но тя се омъжи за рицар. Трябва да се научи да понася тези отсъствия. Рискува да навреди не само на себе си, като се разболее от мъка, а и на Роджър.

— Права сте, мадам. Само не стойте на този студен и влажен въздух дълго време.

Гита кимна разсеяно. Мислите й бяха заети с Маргарет. Мина седмица, откакто Тейър и Роджър заминаха. Започваше да се чуди дали отсъствието на Роджър е единственото, което тревожи братовчедка й. През последните няколко дни й се стори, че Маргарет й се сърди за нещо и нарочно я избягва. Не можеше да се отърси от това чувство, макар непрекъснато да си повтаряше, че става глупава и че няма основателна причина да й се сърди.

Намери Маргарет на стената, втренчила поглед в посоката, където бяха отпътували съпрузите им. И тя го беше правила веднъж или два пъти и би го направила още някой път, преди Тейър да си дойде вкъщи, но Маргарет сякаш се бе закотвила там. Гита хвана ръката на приятелката си в знак на съчувствие и разбиране, но тя се отстрани, без дори да я погледне.

— Маргарет, мога да си представя колко ти липсва Роджър. Както на мен Тейър.

— Нима?

Раздразнена не само от въпроса, но и от гневния тон, с който беше зададен, Гита си наложи да отговори спокойно:

— Разбира се, че ми липсва. Как можеш да ме питаш такова нещо?

— Струва ми се странно да твърдиш, че ти липсва, след като ти го подтикна към тази нова битка.

— Аз ли? — Гита се учуди дали не е изиграла прекалено убедително ролята на храбрата съпруга.

— Да, ти. Никога не съм го очаквала от теб, Гита. Никога не съм допускала, че си човек, който държи на неща като титли и земи. В края на краищата имаш Ривърфол и изглеждаше доволна в него. Не ми приличаше и на жена, която се вълнува от това, дали съпругът й е обикновен рицар или лорд. Но вероятно, когато човек е имал веднъж тези неща, му е трудно, а може би и невъзможно да се раздели с тях. Не помисли за мене, когато поиска това от Тейър, нали? Не можеше да не знаеш, че Роджър ще тръгне заедно с него, както винаги досега. Да изпратиш съпруга си да ти спечели титла и имение, е едно. Но да изпратиш и мъжа, когото аз обичам? — Маргарет поклати енергично глава. — Никога не съм си представяла, че можеш да бъдеш толкова жестока, Гита. Толкова безсърдечна.