Хана Хауъл - Красавицата и звярът

— Тейър, не съм ли била винаги честна с теб? — Заглуши тихото гласче в съзнанието си, което й нашепваше, че не е точно така, че все още има тайна от него.

— Да. При това много болезнено понякога.

— Не мислиш ли, че ако съм искала да тръгна с Уйлям, нямаше да ти го кажа просто и ясно? Самата аз можех да поставя въпроса за брачния договор. — Със стихването на гнева й изтощението започна да взема връх и тя се прозя широко, неспособна да го прикрие от Тейър.

— Как би могла да го споменеш, след като го смяташе за някакво безумие? Та ти направо не разбираше за какво говорим. Хайде, дай ми Еверард да го сложа в люлката. — Пое внимателно спящото дете.

Гита усещаше как се разтапя, като гледа колко нежно, колко любвеобилно се отнася с детето им този огромен и силен мъж. Щеше да бъде добър баща. Беше го разбрала по отношението му към Бек. Беше намерила най-добрия мъж, на когото да повери децата си. Върна се мислено към настоящето с надеждата, че тази й увереност ще й даде сили да му отвори очите за истината, че е единственият мъж, който някога е искала и ще иска.

— Ако ми беше дошло наум, че такава безсмислица може да ми влезе в работа, със сигурност щях да я приложа по-рано.

Както седеше на края на леглото, той взе отново ръцете й и се усмихна на сърдития й отговор. Беше права. Когато се отнасяше за нещо, което желаеше или от което се нуждаеше, Гита проявяваше много повече задълбоченост от всяка друга жена, която познаваше. Явно изобщо не й беше хрумвало да тръгне след Уйлям. Държеше твърдо на клетвите си, дадени пред брачния олтар на него, Тейър. Поднесе ръката й до устните си и целуна дланта, стоплен от нежния израз в очите й.

— Опростен ли съм вече, мадам?

— За това, че беше толкова глупав и недосетлив? — Реши, че едно от нещата, които никога няма да му каже, е как я размеква този тъмен настойчив поглед на красивите му кафяви очи.

— Не бива да наричаш съпруга си глупав. — Той потисна усмивката си, разбирайки по интонацията й, че му е простила.

— Разбира се.

— Много е непочтително.

— Знам.

— Е, даваш ли ми прошката си?

— Да, имаш прошката ми за това, че се държа като слабоумен.

Той се засмя и я целуна по устата.

— Почивай сега. Ще накарам Джанет да занесе сина ни в другата спалня, така че тези, които искат да го видят, няма да те притесняват. Трябва да поспиш. Не се опитвай да ме убедиш в противното. Познавам по лицето ти колко си изтощена.

— Казах ти, че съм добре. Не се тревожи прекалено за мен.

— Не ме карай да вярвам, че е било лесно.

— О, не, не беше лесно. Но не и толкова трудно, колкото си мислех. — Прозя се отново, после му се усмихна. — Може би защото ти бях толкова ядосана, че забравих да се страхувам от раждането. Главата ми беше препълнена с нещата, които исках да ти кажа. Трябва да те карам да ме вбесяваш всеки път, когато раждам.

— Всеки път ли? — Той се засмя. — Как можеш да мислиш за друго дете точно сега?

— Не точно сега, разбира се. Но не съм изплашена дотолкова, че да не желая да раждам повече. Разбира се, не искам да имам толкова много деца, че да се състаря преждевременно. Но се надявам, че с Божията помощ и… — тя му намигна — с помощта на съпруга си ще имам още няколко. — Стисна за миг ръката му. — Това трябва да ти подскаже, че възнамерявам да остана с тебе. Престани да си въобразяваш, че ще те напусна всеки път, когато имаме малки недоразумения.

— Нищо няма да ми достави по-голямо удоволствие — промълви той, прекъсвайки мисълта си, колкото да даде знак на Джанет да влезе, когато тя надникна през вратата, — освен може би да ти върна обратно всичко, което загуби, което заслужаваш и по право трябва да имаш.

Нещо в тези думи прозвуча за Гита като клетва, но нямаше възможност да го разпита. Той я целуна, нежно й нареди да заспива, после занесе бебето в другата спалня. Тя си обеща, че ще му поиска обяснение при първия удобен случай. Инстинктът й подсказваше, че Тейър е решил нещо, което определено няма да й хареса.

Тейър се приведе над люлката и се загледа в спящото дете. Гита му бе поднесла най-красивия от всички дарове, а той нямаше нищо, което да й предложи. Само часове преди да роди сина му, се бе оказал в предишното си състояние на никой — човек без земя, без сан. Това не можеше да продължава. Не само Гита заслужаваше повече, а и двамата му синове. Както и всички деца, с които жена му евентуално ще го дари. Напоследък кралят беше намеквал, че за дългата и вярна служба му се полагат и награди от по-материален характер, не само чест и признание. Тейър реши, че е дошло времето не само да благодари за тези намеци, а да настоява те да бъдат осъществени.