Хана Хауъл - Красавицата и звярът

— Да, сигурно ще предпочете да остане тук, дори само затова, че много неща в Сейтън Менър биха му напомняли колко години е бил момче за всичко на Чарлз Пикни. Може да не е обичайно за мъж с неговото потекло да работи в кръчма, но му харесва. Занимава се предимно със сметките, а двамата нехранимайковци — кимна към Хенри и Джон — вършат другата работа. Даже ми се струва, че Робърт си е намерил някоя млада жена, достатъчно обаятелна, за да го излекува от сляпото му увлечение по моята съпруга. Това е Добре, защото може да се наложи да я оставя сама за известно време и сигурно ще поискам от него да я наглежда.

— Защо? Отново ли трябва да даваш четиридесетдневната служба? Призова ли те кралят?

— Не, но сега съм без земя и титла. Всъщност нямам нищо.

— Е, не бих казал, че си безимотен. Ривърфол е хубаво имение.

— О, да, но то бе дадено на Гита като зестра. Сега излиза че не съм допринесъл с нищо за този брак. Трябва да се потрудя, за да й осигуря това, което по право й се полага. Тя трябваше да се омъжи за благородник с голямо състояние и го знае. Налага се да й го осигуря, да й върна всичко, което изгуби заради мен и от което има нужда.

— Братовчеде, винаги съм те смятал за човек с остър и проницателен ум, но явно всяка мисъл за красивата ти съпруга за секунди те лишава от здравия разум.

Преди Тейър да успее да му отвърне, в стаята влезе лейди Берта. Втренчи поглед в нея, абсолютно неспособен да произнесе една-едничка дума. Жената изглеждаше уморена, но щастлива. Тейър не смееше да се отпусне и да повярва, че Гита е преодоляла успешно изпитанието на раждането.

— Тейър, имаш прекрасен син! — обяви тя гордо и се отпусна безсилно в едно кресло до съпруга си.

Тейър разсеяно приемаше и отвръщаше на шумните и радостни поздравления, които валяха от всички страни. Искаше му се да свършат по-бързо, защото трябваше да пита нещо лейди Берта. Тя не беше споменала нищо за това, което в момента бе по-важно за него.

— Гита? Как е Гита? — след няколко безконечни минути успя да я попита той.

— Добре е. Изтощена, но здрава. Ще може да ти роди още много деца. Върви при нея, очаква те.

Не се нуждаеше от допълнително окуражаване. Въпреки нетърпението си да я види, което го караше да бърза през коридора до спалнята им, преди да отвори вратата, се поколеба за момент. Не можеше да не си припомни първия път, когато бе отишъл до ложето на жена, която му бе родила син. После се наруга строго. Гита бе коренно различна от студената и порочна Елизабет. Кимна на Джанет, която побърза да излезе, и се приближи до леглото на жена си. Изглеждаше съсипана от преумора, но сияеше и люлееше в прегръдките си техния син.

— Добре ли си? — попита той, изпитвайки остра нужда да чуе уверения затова от нейните уста.

— Да. — Тя разтвори ръце. — Погледни сина си.

— Бек ще е доволен — измърмори той и се усмихна леко, когато тя топло се засмя.

Гита го наблюдаваше със задоволство, докато се навеждаше, за да разгледа детето им. Големите му мазолести ръце с неочаквана нежност и внимание докосваха новороденото. Докато той тихомълком се уверяваше, че момчето си има всичко необходимо, тя реши, че гледката й действа странно възбуждащо. Нямаше нужда да го пита дали е доволен. Отговорът грееше на лицето му.

За съжаление в радостта й се примесваше и искрица гняв. Беше казала на майка си за караницата, предшествала раждането. Майка й бе шокирана донякъде, но се опита да я накара да разбере, че има разумно основание за постъпката и за думите на Тейър. Гита обаче почувства, че основателните причини не са достатъчни, за да преглътне всичко, което й се беше насъбрало, и да се успокои. Искаше да се увери, че Тейър би я отстъпил на Уйлям поне с известна неохота, защото в онзи невероятен момент той изглеждаше съвсем спокоен и безразличен.

— Имаме здраво и хубаво дете, Гита. — Тейър я целуна прочувствено. Отчаяно желаеше да намери най-верния начин и думи да изрази дълбочината на чувствата, които го разтърсваха. — Името остава ли Еверард? Ще го кръстим ли на баща ми?

— Да. Не съм променила решението си по този въпрос. Името е хубаво. Но се чудех дали не си решил и това задължение да прехвърлиш на Уйлям.

Тейър простена вътрешно и седна на табуретката, която някой предвидливо бе поставил до леглото. Прокара разсеяно ръка през косата си, докато я разглеждаше предпазливо. Беше забравил пререканието, но очевидно тя не беше. Щеше му се да не повдигат отново въпроса, защото не беше уверен, че обясненията ще защитят позицията му.