Робърт Хауърд - Алената цитадела

Следобедното слънце сияеше над спокойните води на река Тибор, която миеше крепостните стени на Шамир от юг. Обърканите защитници на града знаеха, че малцина от тях ще видят следващия изгрев. Навсякъде се виждаха вражески войници. Хората от града бяха малко и не можаха да попречат на нападателите да преминат реката. Страбонус не се осмели да нападне Аквилония, оставяйки в тила свободен град. Той изпрати леката си кавалерия във вътрешността на страната да плячкосва и тероризира населението, а той самият се присъедини към обсадата, като доведе със себе си и обсадната техника. Флотът на Амалрус пусна котва близо до крепостните стени, там където те влизаха направо във водата. Няколко от съдовете му бяха потопени от защитниците на крепостта, но останалите, с разположените на тях стрелци, сееха смърт и унищожение сред обсадените. Стрелците бяха шемити, които се раждаха с лък в ръка и никой аквилонец не можеше да се сравнява по точност с тях.

Катапултите обсипваха града с огромни камъни и цели дървета. Тези снаряди чупеха покривите на къщите и мачкаха хората като насекоми. Тираните удряха непрекъснато градските порти. Рововете бяха запълнени с пръст, камъни и трупове на хора и животни. Завоевателите издигаха обсадни кули и стълби.

Надеждата постепенно изчезваше. Две хиляди защитници срещу четиридесет хиляди противници. Само мощните крепостни стени и отчаяната храброст на обсадените още спираше врага, но това нямаше да продължи дълго. Западната стена бе вече полусрутена, рушаха се и други стени и кули.

Нападателите се събраха за решаващо нападение. Звучаха тръби, по равнината се стичаха потоци хора. С грохот се движеха обвитите в кожи обсадни кули. Сред атакуващите се открояваше черната броня на Страбонус и обшитата със злато ризница на Амалрус. Между тях яздеше човек, при вида на когото пребледняваха и най-храбрите — слаба фигура на лешояд с развяваща се дълга мантия. Алебардщиците тръгнаха напред и се разляха като река от разтопен метал, копиеносците се построиха в боен ред конниците пришпориха конете си. Защитниците поеха дълбоко дъх, стиснаха здраво окървавените си оръжия и довериха душите си на бог Митра.

Внезапно грохота на атакуващата армия бе заглушен от чужди бойни тръби. От северната страна, осеяна с ниски хълмове като гонени от вятъра вълни, се стичаше подвижна стомана, искряща на слънцето. Най-бързите рицари се откъснаха напред, а над тях се развяваха знамена с разгневен лъв — знамената на Аквилония. Обсаденият град екна от възторжени викове. Опиянени от щастие войници удряха по окървавените си щитове; гражданите — богати търговци, занаятчии, просяци, проститутки в червени поли, знатни дами в коприна — паднаха на колене, за да изпеят благодарствен химн в чест на Митра.

Страбонус, даващ бързи команди за престрояване на армията срещу новата опасност, доближи до Амалрус и извика:

— Ние сме по-силни от тях — те нямат подкрепления отзад. Това са пуатанци. Не вярвах, че Тросеро ще се реши на такава безумна атака. Войниците от обсадните кули трябва да внимават да не би обсадените да ни контраатакуват.

Амалрус объркано отговори:

— Виждам граф Тросеро й неговия капитан Просперо… НО КОИ Е ТОЗИ МЕЖДУ ТЯХ?

— О, Иштар, помогни ни — пребледня Страбонус. — Това е крал Конан!

— Вие сте полудели! — изкрещя Тзоталанти. — Вече две денонощия Конан е в стомаха на Сатка.

Той прошпори коня си напред, за да види по-добре. Нямаше грешка — пред всички, на черен боен кон, в лъскава черна броня яздеше добре познатия им гигант. Тзоталанти яростно закрещя, пръскайки слюнка. За пръв път Страбонус видя магьосника изплашен.

— Това е магия! — викаше Тзота с писклив глас и нервно по дръпваше брадата си. — Как е могъл да избяга от подземието, да стигне до кралството си и да събере армия за толкова кратко време? Това е дело на Пелиас, да бъде проклет! И аз проклет да бъда, задето не го убих, докато бе мой пленник!

Като чуха името на човека, когото от десет години смятаха за мъртъв, кралете побледняха. Уплахата им се предаде и на останалата армия. Вече всички разпознаха човека в черно. Тзота-ланти разбра суеверния страх на своите хора и злобата съвсем изкриви чертите на лицето му, то заприлича на дяволска маска.

— Напред! — крещеше той размахвайки отчаяно тънките си ръце. — Ние сме по-силни. Да смачкаме тези кучета! Тази вечер ще празнуваме победа в развалините на Шамир. О, Сет! — той вдигна ръце да призове бога-змия и с това изплаши дори Страбонус. — Дари ни с победа и кълна ти се, ще принеса в жертва петдесет девственици в твоя чест!