Линда Хауърд - Сърцето на амазонката

— Тази приказка е вярна.

— Откъде си толкова сигурна?

— Баща ми е открил града.

— Донесъл ли е някакви доказателства?

— Той загина по време на експедицията.

— Значи нямаш доказателства.

— Аз ще ги намеря. — В тона й прозвуча твърда решимост. — Ще докажа, че той е бил прав.

— Или, че е умрял за тоя, дето духа.

— Ако искате, не тръгвайте, г-н Луис, но аз потеглям.

— И аз тръгвам. Тая работа събуди любопитството ми. Защо не ми разкажете за този изгубен древен град? Кой е той? Може би съм чувал за него.

— Възможно е — неохотно рече тя. — Чували ли сте някога за Анзар и за Каменния град?

Той се замисли, прехапа устни и започна да ги потупва с върховете на пръстите си. Погледът й следеше ръцете му, попиваше устните му… Сетне Джилиън се опомни, засрами се и погледна настрани. Дали не бе прибягнал до този жест, за да привлече вниманието й към устните си? Нищо чудно, нямаше нужда да го поглежда, за да се увери, че порочните искрици отново танцуват в очите му.

— Май не съм — отвърна той. — Искате ли да ми разкажете за него?

Тя бързо му предаде легендата за анзарите и за войнствената императрица, за сърцето, което пази гроба на любимия й. Бен я слушаше отегчено.

— Това не е всичко — рече тя. — Баща ми също беше археолог и обичаше да проверява достоверността на древните предания, за да задоволи любопитството си. Определил е всички останали като чиста проба митове, но не и легендата за Анзар.

— Какво толкова има в тази приказка, че е повярвал в нея?

За миг в погледа й проблесна гняв, но тя го потисна. Щом колегите на баща й не бяха му повярвали, как щеше да му повярва един чужд човек?

— Знаете ли откъде произлиза името на Амазонка? — попита го тя.

Бен сви рамене.

— От джунглата, предполагам.

— Не, джунглата носи името на реката.

— Ами откъде тогава?

— През 542 г. група испански завоеватели тръгнали да изследват реката. Тогава тя все още нямала име. Сред тях се намирал и един доминикански монах на име Гаспар де Карвахал, който записвал в дневника си всичко, на което се натъкнали. Голяма част от него съставляват типичните испански легенди за Америка: купища от злато и скъпоценности, които чакат да ги прибереш.

— Да, испанците не си поплювали, за да се докопат до златото. Погледни само как са унищожили цивилизацията на инките.

— Монахът разказва за блестящи бели градове и царски пътища, павирани с камъни, което отговаря на описанията на империята на инките, само че тя се е намирала доста по на запад. Твърде е възможно доминиканецът да е преразказвал вече чути истории. Обаче той споменава нещо, което твърде много се отличава от всичко останало. Карвахал пише, че срещнали племе от „руси войнствени жени, всяка една от които се биела за десетима мъже“.

— Чакай малко — прекъсна я Бен. — Искаш да ми кажеш, че те намерили амазонките и нарекли реката в тяхна чест.

— Точно така.

— Глупости!

— Дневникът на Карвахал е интересен и забавен, ала е пренебрегнат от историците. Други предания от различни извори хвърлили светлина върху въпроса и пробудили интереса на баща ми.

— Какви предания?

— Той сравнил пет варианта на легендата за Анзар от различни извори. Между тях не съществува никаква връзка, но отделните детайли се допълват като елементи от картинна мозайка. Една от легендите разказва за „безкръвни крилати демони“, но ги нарича и „дяволите от голямата вода“. Не се изисква голямо въображение да си представиш как бледите испанци слизат на брега от корабите си, чиито бели платна се развяват от вятъра като крила.

— Добре де, може и да има нещо в това, но ми се вижда твърде нагласено.

— „Каменният град под море от зеленина“ очевидно е град в джунглата, скрит под буйната растителност — и то толкова добре скрит, че испанците не са могли да го намерят.

— Всичко това е една интересна главоблъсканица, сладурче, но разполагаш ли с някакви сигурни доказателства? Струва ми се, че се опитваш да докажеш, че амазонките на монаха са въпросното анзарско племе.

— Татко се натъкнал на някаква забележка за „Картата на Каменния град“. Проследил източниците и попаднал на друга следа. Цели три години търсил картата, но най-сетне я открил. Тя датира от седемнадесети век, на нея не е посочено нито име на страна, нито дори на континент, но е доста подробна, с ориентири и указване на разстоянията.

Бен изсумтя недоверчиво.

— В джунглата не съществуват ориентири. Растителността поглъща всичко. Изразът „прахът става на прах“ намира истинското си значение тук; човешките следи се заличават буквално пред очите ти.