Линда Хауърд - Сърцето на амазонката

В обърканото движение на Манаус не бе трудно да следиш някого. Автомобилният трафик в Южна Америка е хаотичен; липсва му строгата целеустременост на северноамериканския. Бен отвори прозорците и горещият бриз нахлу в микробуса. Уилсън ловко се промъкваше между колите, изпреварвайки пешеходците и колоездачите, без да изпуска от поглед таксито.

Барът на Кристъс не се намираше в най-лъскавата част на града, но таксито минаваше през още по-западнали квартали. Бен бръкна под седалката, измъкна един пистолет и го сложи до себе си. Беше „Глок 7“, почти изцяло пластмасов, с магазин за седемнайсет патрона, безшумно и ефикасно оръжие. Само един поглед към него стигаше на враждебно настроените индивиди, за да променят рязко поведението си.

Бен си сложи чифт слънчеви очила с много тъмни стъкла. Реши да вземе предохранителни мерки, макар че Кейтс бе толкова самоуверен, че едва ли подозираше възможността да го следят. Тъпо копеле.

Таксито се приближи до тротоара и спря. Бен го подмина, без да поглежда към него и зави зад ъгъла. Щом се убеди, че е на безопасно разстояние, паркира и скочи от микробуса, след като напъха пистолета си отзад, под колана на джинсите. Широката му риза, извадена навън, го прикриваше.

Не знаеше в каква посока ще тръгне Кейтс, затова постоя няколко секунди до микробуса, но след като онзи не се появи, Бен реши, че няма повече време за губене. Бързо тръгна към ъгъла, с гръб прилепен до порутената сграда. Кейтс беше пресякъл улицата и тъкмо влизаше в кръчмата на Жетулио, смрадлива дупка, в сравнение с която барът на Кристъс изглеждаше като заведение с четири звезди. Бен беше влизал в тази кръчма преди няколко години и обстановката изобщо не му се бе понравила. В бара на Жетулио като нищо можеха да те застрелят.

По дяволите. Ако последваше Кейтс в кръчмата, неминуемо щяха да го разпознаят, защото вътре беше тъмно и щеше да се наложи да свали тъмните очила. Бен отчаяно се огледа.

За по-малко от минута се сдоби с опърпана шапка в цвят каки, която закупи от един мърляв младеж на невероятна цена. Онзи твърдеше, че била скъпа, защото я бил купил, а не откраднал, но Бен дълбоко се съмняваше в истинността на думите му. Шапката нямаше да го направи неузнаваем, ала поне щеше да прикрие част от лицето му.

Луис бавно прекоси улицата и отскочи настрани, когато грубата дъсчена врата на бара рязко се отвори и отвътре се измъкнаха двамина яки докери. Въпреки относително ранния час, и двамата мъже бяха пияни до козирката. Бен се плъзна вътре, преди вратата да се е затворила и веднага махна тъмните очила — хем за да може да вижда, хем за да прикрие лицето си с ръка. Без да поглежда към посетителите, той тръгна към една маса в най-тъмния ъгъл. Кръчмата на Жетулио нямаше прозорци; от тавана висяха няколко голи мъждиви крушки, а над бара мержелееше червена лампа. Барманът изглеждаше още по-отвратителен от предишния — огромен мъж с телосложение на професионален боксьор, висок над два метра и с тегло най-малко сто и петдесет килограма. Лявото му ухо липсваше.

Бен тъкмо намести задника си на един стол, когато едно навъсено момче цъфна до него.

— Какво ще обичаш?

— Бира. — Не искаше да дава възможност на момчето да го запомни, затова сведе поръчката си до една-единствена дума и изобщо не вдигна поглед към него. Устоя и на желанието си да се огледа. Седеше отпуснато на стола, преструвайки се на полузаспал наркоман.

Момчето му сервира бирата. Бен сложи парите на масата и сервитьорчето чевръсто ги прибра.

Чашата сигурно не беше мита поне от седмица. Бен потръпна, но все пак отпи с мисълта, че алкохолът убива всички микроби. Наведе се напред, опря лакти на масата и нахлупи шапката ниско над лицето си. Бавно започна да мести погледа си, опипвайки всички кътчета на бара.

Имаше около петнайсет-двайсет мъже, половината от които седяха на бара. Никой не му обърна внимание. Всички дрънкаха обичайните глупости; континентите и езиците се променяха, но не и тъпите разговори. Евтиният радиоапарат на полицата зад гърба на бармана бълваше някакво бразилско рок парче. Певецът беше пълен бездарник, но на никой не му пукаше.

Кейтс седеше на последната маса в дъното, с гръб към вратата. Тъпа постъпка! Но в този миг Бен разпозна събеседника му и разбра, че Кейтс не е имал право да избира мястото си. Рамон Дутра имаше доста причини да седи с гръб към стената.

Дутра беше известен главорез и наемен убиец, който се славеше с невероятната си жестокост. Щом това беше мъжът, когото Кейтс държеше лично да наеме, работата съвсем загрубяваше. Какво бе замислил Кейтс? Да избие останалите в джунглата и да задържи всичко — какво ли бе то? — може би злато — за себе си. Да, но златото тежи. Сам човек нямаше да може да го изнесе от джунглата, освен това Кейтс изобщо не знаеше как да се оправя в амазонските дъждовни гори.