Линда Хауърд - Ласката на огъня

— Ще трябва да продължим с влак — каза Рейф. — Тя не може повече да язди.

— Знам. И аз се тревожа за нея. Тя е лекар — какво мисли по този въпрос?

— Каза, че никога повече няма да потупва бременните жени по рамото и да им разправя, че искаш ли да имаш бебе, трябва да изтърпиш да ти е лошо. — Ани бе погледнала с чувство за хумор на нещата, но не и Рейф. Тя се топеше пред очите му.

Атуотър се почеса по главата.

— Можем да я оставим тук и да отидем само двамата в Ню Орлийнс.

— Не! — Рейф беше непреклонен. — Разбере ли някой, че съм се оженил, тя ще изпадне в същото безизходно положение като моето. Ще бъде още по-застрашена, защото не знае да се защитава.

Атуотър погледна надолу към кобура, висящ на бедрото на Рейф. Беше му върнал оръжията с обяснението, че двама въоръжени мъже са два пъти по-добри от един. Ако някой можеше да защити Ани, това беше само този мъж.

— Добре — съгласи се той. — Ще пътуваме с влак.

Може би физическото изтощение от продължителната езда бе причината Ани да се чувства толкова зле, защото още на следващия ден тя се посъвзе, въпреки люлеенето на влака. Отначало се възпротиви срещу новия начин на пътуване, защото знаеше, че Рейф е решил да продължат с влак заради нея, но той както винаги бе непоклатим като гранитна стена. Атуотър купи пудра за лице („Дяволски унизително е за един мъж да купува подобно нещо. Извинете ме, госпожо.“), с която Рейф направи брадата си сива. С малко пудра по косата над слепоочията изглеждаше много изискан. Ани го наблюдаваше с мисълта, че той ще изглежда така след двайсет години.

За първи път се намираше в Ню Орлийнс, но бе прекалено напрегната, за да може да оцени разнообразните прелести на Града на полумесеца. Отседнаха в хотел, но бе прекалено късно и Рейф не можа да отиде в банката за документите. Пътуването с влак също бе уморително, така че вечеряха в хотела и се оттеглиха в стаите си.

— Атуотър ще дойде ли утре с теб? — попита Ани, след като си легнаха. През целия ден се тревожеше за това.

— Не. Ще ида сам.

— Обещай ми, че ще внимаваш!

Той приближи ръката й до устните си и я целуна.

— Аз съм най-предпазливият човек, когото познаваш.

— Може би ще трябва да направим косата ти съвсем бяла.

— Щом искаш. — Той беше готов да напудри цялото си тяло, само и само да я успокои. Отново целуна върховете на пръстите й и почувства топлото пулсиране, което само той можеше да усети. Вероятно защото тя го обичаше. — Радвам се, че се оженихме.

— Наистина ли? Мисля, че ще ти бъда само в тежест.

— Ти си моята съпруга и си бременна. Не можеш да ми бъдеш в тежест.

— Страх ме е дори да мисля за бебето — призна му тя. — Всичко зависи от онова, което ще се случи през следващите дни. Ами ако нещо стане с тебе? Ако документите са изчезнали?

— Всичко ще бъде наред. Не ме хванаха цели четири години, та сега ли? Ако документите са изчезнали… не знам как ще се оправим с Атуотър, дори и да са там, пак не знам какво ще правим. Съдията сигурно ще се възпротиви срещу шантажа.

— Няма — отвърна тя. В гласа й прозвуча решителност.

Рейф остави кобура с револвера в хотела, но затъкна резервния си пистолет отзад в колана си. Атуотър му донесе палто, от ония, които се носеха на Изток, и друга шапка. Ани напудри косата и брадата му. След като реши, че е дегизиран до неузнаваемост, Маккей извървя седемте пресечки, които го деляха от банката, където беше оставил документите. Никой не обърна никакво внимание на високия сивокос мъж, който се движеше с грация на пантера.

Рейф знаеше, че хората на Вандербилт си нямат никакво понятие къде е скрил документите: ако беше заподозрял, че архивът е скрит в Ню Орлийнс, Вандербилт щеше да изпрати цяла армия да претърси града, включително и банковите сейфове — никой нямаше да смее да му се противопостави. Ако бяха намерили документите, нямаше да хвърлят толкова усилия, за да хванат Рейф. Никой нямаше да му повярва без достатъчно убедителни доказателства. Вандербилт явно не се безпокоеше, че Дейвис може да направи признания. Показанията на бившия президент щяха да имат тежест само в Южните щати, а там това би означавало линчуване — не, Вандербилт нямаше основания да се страхува от Дейвис.

Най-лесният начин за уреждане на нещата бе Рейф да предаде документите на Вандербилт, като в замяна поиска отмяна на обвинението в убийство, но тази идея не му се нравеше. Не искаше паралията да се измъкне, без да си плати за престъпленията. Рейф искаше и Джеферсън Дейвис да си плати, само че не беше убеден дали има право да го обвини в предателство. Мисълта, че стотици хиляди южняци преживяха поражението, защото съхраниха гордостта си неопетнена, всяваше смут в сърцето му. Познаваше гордата и свободолюбива южняшка душа и добре знаеше, че новината за предателството на Дейвис ще разколебае както личното, така и патриотичното самочувствие на земляците му. Щеше да страда не само президентът, но и всеки мъж, сражавал се за родината си, всяко семейство, дало свидни жертви. Северняците щяха да получат възмездие, защото Вандербилт вероятно щеше да бъде съден за предателство и дори разстрелян, ала южняците щяха да се изпълнят единствено с горчиво разочарование.