Линда Хауърд - Ласката на огъня

Рейф усети как тя се отпуска в прегръдките му, плъзна ръката си под коленете й и я повдигна.

— Защо не дремнеш малко? — нежно каза той, понеже очите й вече се затваряха. — През това време с Атуотър ще уредим някои неща.

— Искам да се окъпя — прошепна тя.

— После. Първо си почини. — Той я положи на леглото И тя измърка от удоволствие, като усети мекотата на постелята. Рейф се наведе и я целуна по челото; лека усмивка пробяга по устните й и Ани заспа. Рейф съжаляваше, че не успяха да се любят, но го чакаше по-важна работа.

Излезе от стаята и заключи вратата. Атуотър го попита намръщено:

— Тя добре ли е?

— Уморена е. Можехте да ни оставите за малко насаме — упрекна го Рейф.

— Плащат ми, за да служа на правосъдието — троснато отвърна Атуотър. — Не ми плащат да се доверявам на хората. — Погледът му се насочи към заключената врата. — Съсипана е от умора, горката. Темпото бе прекалено бързо за нея, но териториите на индианците не са място за разходки.

— Елате с мен — каза Рейф. — Трябва да свърша една работа.

— Каква например? Дойдохме да напазаруваме, не да се шляем. Пак те предупреждавам, не си мисли да се измъкнеш.

— Трябва да потърся пастор. Искаме да се оженим.

Атуотър се намръщи и се почеса по брадичката.

— Не те съветвам да го правиш, синко. Ще трябва да използваш истинското си име, а то се носи от уста на уста.

— Знам, но все пак трябва да рискувам.

— Належащо ли е?

— Всеки момент могат да ме разпознаят и убият. Затова искам Ани да стане моя законна съпруга.

Съдията все още не беше убеден.

— Като се ожениш, още по-лесно ще те пречукат. Съветвам те добре да си помислиш.

— Тя е бременна.

Атуотър му хвърли един поглед и махна с ръка към стълбите.

— Е, в такъв случай ще трябва да се ожениш — каза той и тръгна надолу по коридора.

Извадиха късмет с пастора: случайно попаднаха на един току-що пристигнал в града новак от Роуд Айлънд, до чиито уши още не беше достигнала лошата слава на Рейф. Той се съгласи да извърши сватбената церемония в шест часа следобед. Сетне Маккей настоя да се отбият в някой магазин за дрехи, за да купи рокля за Ани. Нямаше голям избор и единствената рокля, която щеше да й стане, бе по-скоро ежедневна, отколкото официална, ала все пак Рейф реши да я вземе — беше нова, спретната, в приятен син цвят.

Отправиха се към хотела, Атуотър вървеше на една крачка зад Рейф, за да може да го наблюдава. Подозрителността на съдията му ходеше по нервите, но все някак щеше да го изтърпи до Ню Орлийнс. В замяна щеше да получи свободата си. Ел Пасо беше мръсен, кипящ от оживление граничен град. По улиците се тълпяха хора от най-различни националности. Рейф беше нахлупил шапката ниско над очите си, за да не го разпознаят. До този момент не беше забелязал познати лица, но все някой можеше да го разобличи.

Прекосяваха една тясна уличка, когато Рейф внезапно долови рязко движение, инстинктивно се обърна и приклекна. Иззад стената се подаваше дуло на пистолет, насочено към Атуотър. Маккей забеляза как съдията посяга към револвера си, ала вече бе късно — Атуотър загуби части от секундата, за да погледне първо към Маккей.

Подозрителността му бе на път да го вкара в гроба — с такова внимание следеше Рейф да не избяга, че изпускаше какво става около него.

Ако убиеха Атуотър, Рейф нямаше никакъв шанс да отърве кожата — някой щеше да го пречука още по пътя за Ню Орлийнс.

В съзнанието му всичко се движеше бавно. Видя пистолета, видя как Атуотър се обръща и разбра, че съдията няма да може да стреля навреме, и в следващия миг едрото му, мускулесто тяло се метна върху Атуотър и го събори на земята — куршумът одраска главата на съдията. Той изстена от болка и двамата мъже се претърколиха по мръсната улица. Мъже викаха, жени пищяха, всички се втурнаха да бягат. Рейф забеляза някакво лице в уличката, сграбчи пистолета на Атуотър, стреля и мъжът рухна в прахта.

Маккей избута Атуотър, седна, отново дръпна ударника и впери поглед в тълпата, търсейки нова заплаха. Погледна косо към Атуотър, който полека седна, държейки се за главата. Изпод пръстите му капеше кръв.

— Добре ли сте?

— Да — раздразнено отвърна съдията. — Добре съм за мъж, който се държа като прост дръвник. Опърлиха ми перуката, ама си го заслужих. — Свали кърпата от врата си и я притисна към раната.

— Така си беше — съгласи се Рейф. Атуотър си беше виновен — ако беше внимавал, нямаше да го ранят. Маккей се изправи и помогна на съдията да стане, сетне си проби път през насъбралата се тълпа и коленичи до главата на злосторника. Кървава пяна излизаше от устата му — куршумът бе попаднал в белия дроб. Мъжът, нямаше да живее повече от една-две минути.