Линда Хауърд - Ласката на огъня

Леденият въздух я шибна в лицето, парещи сълзи я заслепиха. Боже Господи, не си представяше, че е толкова студено.

Най-сетне успя да открехне вратата дотолкова, че да се промъкне навън, ала сега се изправи пред втората част от непосилната задача: да я затвори безшумно след себе си. Леден вятър фучеше в короните на дърветата, голите клони се люлееха и се блъскаха едни в други като кости на скелет; нощта бе непрогледна и зловеща.

Ани въздъхна от облекчение, когато вратата отново застана в рамката Стори и се, че забелязва бледо сияние на хоризонта — значи правилно бе преценила времето и скоро щеше да се развидели.

Отправи се към заслона, като стъпваше полека и се взираше в краката си, за да не би да се спъне. Разтрепери се от студ още когато открехна вратата, но трябваше да издържи. Кобилата й се разсъни, подушила познатата миризма, и я поздрави с тихо изцвилване, което разбуди дорестия жребец на Рейф. Животните запръхтяха неспокойно.

В конюшнята не бе толкова студено, едрите тела на добичетата излъчваха приятна топлина. Ани чак сега се сети, че седлото й бе останало в колибата; опря главата си о хълбока на коня и сълзи закапаха от очите й. Нямаше значение. Опита се да си втълпи, че това не е чак толкова важно — ще язди и без седло. При други обстоятелства това нямаше да й направи никакво впечатление, ала сега. Беше студено, тъмно и не знаеше накъде да се движи.

Добре, че Рейф бе завил конете с чулове, за да ги предпази от зимния мраз. Ани шепнеше гальовни думи в ухото на кобилата, докато й нахлузваше юздата Животното я захапа безропотно, успокоено от ласките на господарката си. Сетне Ани полека изведе коня си от заслона и затвори вратата след себе си. Жребецът изцвили, недоволен от раздялата с другарката си.

Ани не можеше да реши дали веднага да се качи на коня или да го изведе на някое по-светло място, където ще може да се ориентира. Щеше да се чувства по-сигурно на гърба на животното, ала знаеше, че конете не виждат добре в тъмното и изцяло се осланят на ездача. Ако кобилата се препънеше и си счупеше крака, Ани бе загубена, така че предпочете за по-сигурно да я води за юздата.

Студът я пронизваше до мозъка на костите. Тя се наведе инстинктивно към топлия хълбок на животното, когато минаваха покрай колибата.

Силна ръка я прихвана през кръста и я вдигна във въздуха. Ани изпищя; високият пронизителен вик секна внезапно — някаква длан притисна устата й. Кобилата изцвили, стресната от крясъка, опъна юздата и се вдигна на задните си крака. Ръката пусна устата й, сграбчи юздата, дръпна коня надолу и го успокои.

— Проклета малка глупачка! — ниският дрезгав глас на Рейф преряза слуха й.

След като върна кобилата в заслона, Рейф понесе Ани като чувал с брашно към колибата, а вътре я стовари върху одеялата. Псуваше непрекъснато, докато разпалваше огъня и му слагаше дърва. Ани трепереше конвулсивно. Ръцете й притискаха одеялата към гърдите, а зъбите й тракаха.

Внезапно Рейф даде воля на гнева си. Запрати една цепеница към стената и започна неистово да крещи:

— Ти луда ли си, бе жена? Готова си да умреш само и само да не те чукам! Щеше да е друго, ако не искаше, ама и ти искаш, та свят ти се вие! Кажи ми, че не щеш да спиш с мене, по дяволите, и ще те оставя на мира! Чуваш ли какво ти говоря? Кажи ми, че не искаш да спиш с мене!

Тя не можа. Уплаши се от гнева му, ала бе толкова разстроена и отчаяна, че нямаше сили да излъже. Само упорито въртеше глава и се тресеше цялата.

Рейф се бе надвесил над нея, едрото му тяло скриваше огъня. Широките му гърди се издуваха и спадаха като ковашко духало. Яростно свали кожуха си и го метна на земята. Ани забеляза, че е напълно облечен — значи я е усетил, още докато се е измъквала навън, иначе нямаше да има време да се облече. В никакъв случай не би могла да му се изплъзне.

— Как може посред нощ да щукнеш из планините без палто? — Гласът му бе дрезгав и натежал от гняв. — След няколко часа щеше да си студена като буца лед.

Ани вдигна глава и го погледна. Очите й приличаха на тъмни езера, пълни с отчаяние.

— Не се ли зазорява вече?

— Как ще се зазорява в два часа сутринта? Освен това и през деня да беше тръгнала, пак щеше да умреш от студ. Не виждаш ли каква люта зима е навън? Сигурно утре ще завали сняг. В никакъв случай нямаше да се измъкнеш от планината.

Тя си представи как бе решена да пътува сама в мрака и студа. Бе прекарала само няколко минути навън, а бе вкочанена до мозъка на костите си. Ако беше останала навън, нямаше да издържи и до сутринта.