Линда Хауърд - Ласката на огъня

— Има ли плъхове, бас ловя, че няма змии. Змиите ядат плъхове.

— Вътре е гадно и мръсно.

— Има огнище — уморено изрече той. — И четири стени да ни предпазват от студа. Щом не ти харесва колибата, изчисти я!

— Тя тъкмо понечи да му каже да си я чисти сам, но при вида на умореното му бледо лице думите й секнаха. Загложди я чувство за вина. Как можа да й дойде наум да го убие? Тя беше лекар и въпреки че той можеше да я застреля, след като престане да се нуждае от нея, реши да направи всичко възможно, за да го излекува. Отвратена от предишните си мисли, които отричаха всичко свято, в което вярваха и тя, и баща й, Ани се закле, че няма да го остави да умре.

Ала щом огледа мръсната тясна колиба, размерът на непосилната работа, която я очакваше, й се стори огромен и тя сведе глава в неприкрито отчаяние. Пое дълбоко дъх, събра силите си и изправи рамене. Трябваше да започва! Вдигна един здрав кол от земята и предпазливо прекрачи прага на колибата. Започна да обира паяжините и да събаря и разравя гнездата на най-различни живинки. Отнякъде изникна скоклива катерица, а цяло семейство мишки се разбяга по четирите краища на колибата. Ани решително гонеше всичко живо, което й попаднеше на пътя. Завря кола в комина и в огнището изпопадаха сума ти птичи гнезда, обитателите им панически се изнесоха. Ако горе беше останал още някой, огънят и димът щяха бързо да го прогонят.

След като очите й се нагодиха към полумрака, тя откри, че колибата има прозорци, покрити с груби дъски. Тя бръкна отдолу с пръчката и отвори капаците. Нахлу светлина и колибата доби по-приветлив вид, макар че сега изглеждаше още по-мръсна.

Цялото обзавеждане се състоеше от грубо скована маса с два счупени крака, забутана в единия ъгъл. Най-голямото предимство на колибата, освен вече споменатите огнище и четири стени, бе дървеният под. Цепнатини зееха между дъските, но поне нямаше да спят на голата земя.

Тя донесе вода от реката и заля пода — това бе най-бързият начин да постигне известна чистота. Докато колибата съхнеше, Ани събра дърва и съчки и ги струпа до огнището. Мъжът не я изпускаше от поглед през цялото време, Ани се чудеше как още се държи на крака. Всеки път, щом погледнеше към него, й се струваше все по-блед и омаломощен.

Най-сетне колибата й се видя достатъчно чиста, вече не я бе гнус да легне да спи в нея; старите обитатели бяха прогонени, време бе за новите да се нанасят. С последни сили тя домъкна седлата и припасите им и направи още един курс до потока да напълни ведрото и манерката му.

Чак тогава му даде знак да влезе вътре. Всяко едно мускулче по тялото й трепереше, краката не я държаха, но вече можеше да седне. Отпусна се на чистия под, обгърна коленете си с ръце и отпусна главата си.

Скърцането на ботушите му по дървения под я накара неохотно да вдигне глава. Той застана до нея, едвам гледаше от изтощение, едрото му тяло се тресеше. Тя с мъка изпълзя до седлата, измъкна едното одеяло, сгъна го на две и го постла на пода.

— Ела да легнеш — гласът й бе подрезгавял от умора. Той се стовари като труп на постелята. Ани понечи да го подкрепи, за да не се удари, и тялото му я събори.

— Извинявай — измърмори мъжът. Не беше в състояние да се мръдне и дишаше тежко, на пресекулки.

Тя докосна лицето и шията му и усети, че температурата му още се е покачила. Понечи да откопчае кобура с револвера и силните му пръсти се сключиха върху нейните, стискайки ги като в клещи. Той отпусна ръката й и прошепна:

— Сам ще се оправя.

Постави револвера близо до главата си, както правеше винаги. Тя погледна оръжието и я побиха тръпки сякаш почувства ледената стомана с тялото си.

— И през ум да не ти минава да го пипаш — предупреди я той, а тя вдигна взор към него и погледите им се срещнаха. Ранен или не, мъжът се владееше до съвършенство. Щеше да й е много по-лесно да се измъкне, ако той се мяташе в делириум, но тя се бе заклела да му помага и нямаше да го изостави, дори и ако раненият загубеше съзнание. Трябваше да остане при него, докато мъжът възстанови силите си.

— Не съм и помисляла такова нещо — отвърна тя, ала подозрителността не напусна погледа му — той не й вярваше. Не изпитваше никакво желание да му доказва доброжелателността си, тъй като беше гладна и толкова уморена, че не можеше да се мръдне. Ала трябваше да се погрижи за раните му.

— Свали си ризата и ботушите и се разположи удобно — грижовно каза Ани и се наведе да му помогне.

Ръката му отново я възпря.