Линда Хауърд - Ласката на огъня

— Още една част от куршума — заяви тя. — Имаш късмет, че не си умрял от отравяне на кръвта.

— Това ми го каза вече.

— Защото си е живата истина — отвърна Ани и продължи работата си, ала не откри повече парчета олово. Раните изглеждаха чисти. Тя ги дезинфекцира отново с карбол, сетне внимателно сложи по два шева на най-разкъсаните места, без да затваря напълно раните. Той едва забележимо потръпваше при всяко убождане на иглата и тялото му лъсна от пот. Ани доволно отбеляза този сигурен белег на подобрение — потта бе избила не само от силните болки, но и от спадането на температурата.

Тя намокри няколко листа живовляк, наложи ги върху раните и направи стегната превръзка. Рейф въздъхна с облекчение, щом лековитите листа започнаха да оказват благотворното си въздействие.

— Вече ми е по-добре.

— Знам — отвърна тя и дръпна одеялото нагоре. — А сега лежи и почивай, помагай на тялото си да оздравее. Ако искаш — спи, аз няма да избягам.

— Не мога да си го позволя — дрезгаво отвърна той.

Тя горчиво се изсмя.

— Начаса ще се събудиш, ако се опитам да измъкна одеялото, а без него ще умра от студ през нощта. Дори не знам къде се намирам. Повярвай ми, няма да си тръгна оттук без теб.

— В такъв случай аз ще те предпазвам от изкушение. — Не можеше да си позволи да й вярва, не биваше да се отпуска нито за минута. Тя твърдеше, че не знае къде е, но той не беше сигурен, че не го лъже.

— Твоя работа — тя опита супата и доля още вода, сетне се отпусна на пода. Нямаше представа колко е часът. Сигурно минаваше пладне. Почистването на колибата й отне доста време. Тя погледна навън през отворената врата и забеляза дългите сенки на дърветата. Явно беше късно следобед. — Май трябва да се погрижа за конете. — Ако мъжът очакваше тя да ги нахрани, това трябваше да стане скоро, защото Ани не възнамеряваше да си показва носа навън след падане на мрака.

— Да-а — в гласа му прозвуча умора. — Дай им повече зърно. — Той седна с мъка и се протегна за револвера си. Все още завит с одеялото, Рейф бавно се изправи на крака.

Ани усети, че кипва от гняв. Не я вбесяваше толкова недоверието му — не можеше да го обвинява за това, колкото безотговорността към тежкото му състояние. Трябваше, да лежи и да спи, а не да я следва неотлъчно като копой.

— Не си прави труда да идваш до заслона — сопна му се тя. — И оттук можеш да стреляш в гърба ми, ако хукна да бягам.

За пръв път в светлите му очи пробляснаха искри на ярост. Преди най-много я плашеше хладното му самообладание, ала сега горчиво съжаляваше, че даде воля на яда си и предизвика гнева му. Гневът би трябвало да е огнен, ала очите на този мъж станаха още по-студени, та чак тръпки я побиха по гърба. И все пак той се овладя.

— Може да се наложи да застрелям и нещо друго — процеди през зъби и щракна ударника на револвера.

Не беше и помисляла за това. Мъжът я бе отвлякъл и представляваше заплаха за нея, ала той бе и неин закрилник, защото добре познаваше живота в планините — първата нощ щеше да умре от студ без него. Той беше и единствената й надежда да се завърне в Силвър Миза. От друга страна, и през ум не бе й минавало какви опасности я очакват отвъд прага на колибата. Смяташе, че още е твърде студено за мечките и змиите, ала, честно казано, беше си невежа по тоя въпрос. Във Филаделфия не се бе сблъсквала с подобни проблеми. Съвсем наскоро от несвързания монолог на един миньор научи, че мечките зимуват. Човекът бръщолевеше каквото му дойде наум, докато Ани наместваше счупената му кост.

Безмълвно се упъти към навеса. Конете я посрещнаха с радостно цвилене и лакомо се нахвърлиха върху храната. Донесе и две ведра с вода от потока, изсипа ги в коритото и метна по един чул върху гърбовете на животните, за да ги предпази от нощния студ. Потупа конете по муцуните и уморено се затътри към колибата. Рейф все още стоеше пред вратата, откъдето я бе наблюдавал мълчаливо през цялото време, докато влачеше кофите и хранеше животните. Щом наближи вратата, той се отдръпна да й стори път.

— Затвори вратата и капаците на прозорците — тихо каза Рейф. — Слънцето залезе и ще хване студ.

Тя свърши и тази работа — погълна ги пълна тъмнина, само пламъчетата в огнището блещукаха. Щеше й се да залости вратата с някоя дебела греда, ала нямаше нищо подходящо за тая цел. Маккей се отпусна на одеялото. Ани свали от огъня гозбата. Картофите се бяха разварили и супата бе станала прекалено гъста. Тя я разреди с малко вода, напълни канчето и го подаде на мъжа.