Линда Хауърд - Ласката на огъня

Изкушаваше се да лежи така, попивайки топлината й, дори му се прииска да премести ръката й по-надолу и да усети тази странна енергия върху члена и тестисите си, ала искаше сексуалното му удоволствие да бъде споделено, освен това трябваше да намери траперската колиба. Взе ръката й в своята, приближи я до устните си, целуна я леко и почна да буди жената.

Тя сънливо отвори кафявите си очи, премигна и пак ги затвори. Тъмнокафяви очи на кошута, помисли си той, за първи път виждаше цвета им на дневна светлина. Сетне здраво я разтърси.

— Събуждай се, докторке! Няма вечно да стоим тук, я!

Този път очите й се отвориха широко, тя седна изпъната като струна в гнездото им от палта и одеяла и ужасено се огледа наоколо. Той видя как лицето й се променя при спомена за изминалата нощ, долови обзелите я страх и отчаяние, щом осъзна, че не е сънувала. Сетне жената се овладя и впи поглед в него.

— Трябва да ме върнете обратно!

— Не още. Може би след няколко дни. — Той с мъка се изправи на крака, макар че бе отпочинал и силите му се бяха възвърнали. Ала всяко движение му напомняше, че се нуждае от доста повече от няколко часа сън.

— Колибата е наблизо. Снощи не можах да я намеря, но сега ще я открием и ще се подслоним в нея за няколко дни.

Тя бавно извърна към него кафявите си очи, пълни със страх и недоверие. Дълбоките тъмни кръгове, очертани от умората на бялото й нежно лице, й придаваха нездрав вид. Изглеждаше толкова крехка и уязвима, че му се прииска да я притисне силно до себе си, но наместо това Рейф й нареди:

— Сгъвай одеялата!

Ани се наведе да изпълни заповедта му и остра болка прониза схванатите й мускули. Не бе привикнала на толкова продължителна езда, пък и трябваше през цялото време да притиска бедрата си към коня, за да не падне. Краката й трепереха, докато лазеше да събира одеялата.

Той се бе отдалечил на няколко метра, стоеше зад една скала така, че да може да я вижда. Ани чу звук като от шуртене на вода и любопитно извърна глава да види какво става. Секунди по-късно разбра и сведе поглед, зачервена до ушите, а той я наблюдаваше с насмешка. В нея заговори лекарят и тя с облекчение отбеляза, че високата температура не е навредила на бъбреците му.

Мъжът се приближи до нея и каза:

— Ти си наред. Не се отдалечавай много! Искам да ти виждам главата през цялото време! — за да бъде още по-красноречив, той размаха револвера си.

Тя се ужаси при мисълта, че ще трябва да се облекчи пред него, през ум й мина да се откаже, ала пълният мехур й напомни, че няма да издържи дълго. Лицето й гореше от срам, докато боязливо заобикаляше скалата, гледайки в краката си.

— Там е добре!

Ани започна да се бори с фустите си, бръкна под полата и се опита да развърже връзките на долните си гащи, без да показва бельото си или части от тялото си. Беше й ясно, че той не откъсва поглед от нея. Поне да не беше обувала тия дълги гащи, но кога ли пък бе носила други — не знаеше кога ще й се наложи да язди, а не искаше вътрешната част на бедрата й да се прежули до кръв от седлото.

Най-сетне успя да се намести в подходяща поза и се помъчи да свърши работата си колкото се може по-безшумно, ала природата си искаше своето. Всъщност какво значение имаше срамът, когато той можеше да я убие всеки момент. Здравият й разум я накара да предположи, че този човек е преследван от закона, щом стига до такива крайности. Изобщо не вярваше, че той ще я върне в Силвър Миза — би бил пълен глупак, ако го направеше.

И тя беше пълна глупачка, защото му беше спасила живота. За да отърве кожата си, трябваше да остави състоянието му да се влошава, дори да използва медицинските си познания, за да ускори смъртта му.

От тия мисли й се замая главата. Цял живот се бе учила да спасява хора, не да ги убива, а сега кроеше планове как да причини смъртта на този мъж.

— Колко време ще клечиш там със запретнати поли?

Тя се изправи толкова рязко, че чак се препъна в омотаните около схванатите й колене гащи. Дрезгавият глас й подейства като ведро със студена вода и я изтръгна от мислите й. Бавно се върна към действителността и се обърна да погледне мъжа оттатък скалата. Лицето й бе бяло като платно.

Тежките клепачи скриваха израза на светлите му очи, докато внимателно я изучаваше. Рейф се питаше защо жената бе така пребледняла и гледа толкова строго. По дяволите, та тя беше докторка — какво толкова се притесняваше от нещо, дето го правят всички. Помисли си, че навремето не би казал подобно нещо на жена, ала последните десет кучешки години бяха унищожили някогашния Рейф. Споменът за него бе избледнял, бе само далечно ехо, ала Маккей не съжаляваше. Какъвто съм, такъв съм, каза си той.