Хари Харисън - Опцията на Тюринг

Много късно. Юмрукът на вуйчо му, станал корав от дългите години работа в мината, улучи мъжа право в лицето и го повали на пода. Отначало Брайън си помисли, че ще стане бой като всяка събота пред кръчмата, но явно сега нямаше да бъде така, не и този път. Новодошлият докосна с ръка бузата си, погледна кръвта, изправи се несигурно.

— Добре, Шеймъс, може би заслужавах това. Но само този път. Долу юмруците, човече, и покажи малко разум. Аз видях момчето и то ме видя. Каквото станало, станало. Аз мисля за бъдещето му, а не за миналото.

— Виж ги само двамата — промърмори дядото, като сподави кашлицата си. — Приличат си като зайци, червенокоси и всичко останало. — Настроението му се промени рязко и той размаха ръце, а от цигарата му изхвърчаха искри. — Връщай се в стаята си, момче! Тук няма какво да гледаш, няма какво да слушаш. Вътре или ще усетиш ръката ми.

Непълни, разпокъсани, плаващи във времето. Спомени, отдавна забравени, несвързани. Заобиколени и разделени от тъмнина. Защо още беше тъмно? Пади Делейни. Баща му.

Като кадри от филм. Бързо сменящи се и кратки, толкова кратки, че не ги различаваше. Тъмнина. Изведнъж кадрите отново се проясняват.

Силен рев на мотор, прозорците пред него бяха по-големи от всички други, които бе виждал дотогава, по-големи от витрините на магазин. Той стискаше здраво ръката на мъжа. Изплашен е, всичко бе толкова непознато.

— Това е нашият самолет — каза Патрик Делейни. — Големият зелен ей там, с издутината отгоре.

— 747–800. Виждал съм снимка във вестника. Може ли да се качим сега?

— След малко, веднага щом ни повикат. Ще бъдем първи.

— И няма да се върна в Тара?

— Само ако искаш.

— Не. Мразя ги.

Той подсмръкна и избърса нос с опакото на ръката. Погледна нагоре към високия мъж до него.

— Познаваше ли майка ми?

— Познавах я много добре. Исках да се оженя за нея, но имаше причини, поради които не можехме да се оженим. Когато пораснеш, ще разбереш.

— Но… ти си моят баща, нали?

— Да, Брайън, аз съм твоят баща.

Преди беше задавал този въпрос много пъти и никога не беше напълно сигурен, че наистина ще получи верния отговор. Сега тук, на летището, с големия зелен самолет пред тях, той най-накрая повярва. И щом повярва, нещо вътре в него сякаш се надигна и го заля, сълзите му бликнаха и потекоха надолу по бузите.

— Никога, никога не искам да се върна.

Баща му бе коленичил до него, притискаше го здраво до себе си, така че едвам си поемаше въздух — но му беше хубаво. Усмихна се и усети соления вкус на сълзите, усмихваше се и плачеше едновременно, без да може да спре.

12 февруари 2023

На другия ден Ерин Снеърсбрук влезе в операционната уморена. Но при вида на Брайън забрави за умората. Толкова много бе вече направено; и още толкова много имаше да се върши. Мъртвата мозъчна тъкан — в по-голямата си част бяло вещество — бе изрязана.

— Започвам имплантационните серии — каза тя шепнешком. Думите й бяха предназначени по-скоро за записа, отколкото за сведение на работещите в операционната. Чувствителните микрофони щяха да уловят казаното, независимо колко тихо или високо бе изречено, и щяха да запишат всичко. — Мъртвата тъкан е отстранена. Наблюдавам сечение на бяло вещество. Това е областта, където са прекъснати аксоните на редица неврони. Проксималното окончание на всеки прерязан нерв е все още живо, тъй като тялото на самата клетка е разположено там. Но дисталното окончание и другата част на аксона, която се свързва със синапса на останалите клетки, са мъртви. Хранителните вещества и енергията не достигат до тях. Това налага използването на две различни техники. Направила съм отливки на повърхностите на напречните разрези на бялото вещество. По тези отливки са изработени гъвкави ПНЕВ-микрофилмови чипове. Компютърът е запомнил всяка отливка и знае къде да постави всеки чип. Клетки от съединителна тъкан ще закрепят чиповете на местата им. Щом поставя свързващите чипове, проксималните влакна ще могат да осъществят контакт с тях. Срязаните краища на аксоните ще бъдат покрити със стимулиращ растежа протеин. Чип-филмът е покрит с химически активни точки, които под въздействието на електрически ток ще притеглят нарастващия аксон и ще го прикрепят към свързващото гнездо на най-близкия чип. Ето това възнамерявам да направя сега.

Докато говореше, тя включи свързващия робот, нареди му да се придвижи над отворения череп и да проникне вътре. Малките пръстчета с разклонения по тях постепенно се разшириха, отделиха се едно от друго и бавно се спуснаха надолу. Вграденият в робота компютър имаше такива големи възможности, че управляваше поотделно всяко едно от микроскопичните пръстчета. Лещите, които се нуждаеха от по-големи дължини на светлинните вълни, за да формират образ, не бяха инсталирани на връхчетата им, а се намираха няколко разклонения по-назад. Образът от лещите на всеки пръст се предаваше на компютъра, където биваше сравняван с другите образи и по този начин се изграждаше вътрешен триизмерен модел на срязания мозък. Пръстчетата отново се придвижиха надолу — някои по-бавно от останалите — докато почти докоснаха повърхността, после се разпериха и закриха зоната от погледа на хирурга.