Хари Харисън - Опцията на Тюринг

Бен си пое дълбоко дъх.

— Е, това е значи. Ще възстановите цялата му памет!

— Едва ли. Ще има спомени, умения и сръчности, които ще са загубени завинаги. Всъщност се надявам да възстановя достатъчно, за да може Брайън повторно да научи заличеното. Нужна е невероятно голяма работа. За да разбере човек сложността на мозъка, е нужно да знае, че в изграждането на неговите структури участват много повече гени, отколкото при който и да е друг орган.

— Разбирам. Вярвате ли, че личността, човекът, когото познаваме като Брайън, е още жив?

— Така смятам. По време на операцията видях през покривките, че крайниците му се движат, познато движение, което ми напомни за начина, по който мърдаме, когато сънуваме. Сън! Какво ли би могъл да сънува онзи полуразрушен мозък?

Тъмнина.

Вечна тъмнина. Топла тъмнина.

Усещане. Спомен.

Спомен. Съзнание. Присъствие. Отново, отново и отново. Не води никъде, не е свързан с нищо, една безкрайна затворена крива.

Тъмнина. Къде? Килерът. Сигурността бе в тъмнината му. Убежище на едно дете. Няма светлина. Само звук. Споменът се повтаряше отново и отново.

Звук? Гласове. Познати гласове. Гласове, които мразеше. И един непознат. Особен. С акцент като по телевизията. Не е ирландски. Американски е, той позна. Американците, те идваха в селото. В кръчмата. Правеха снимки. Един сне него. Даде му златни двайсет пенса. Купи си сладки с тях. Изяде ги всичките. Американци.

Тук? В тази къща. Любопитството го накара да напипа дръжката на вратата на килера. Хвана я, завъртя я и бавно отвори. Сега гласовете бяха по-ясни, по-чисти. Дори крещяха, това сигурно беше вуйчо му Шеймъс.

— Имаш гадното нахалство да идваш тук! И нерви като въжета, мръсник такъв. Идваш право в къщата, където тя умря, нали. Проклет нахалник…

— Няма защо да крещите, мистър Райън. Казах ви защо дойдох. Заради това.

Беше новият глас. Американски. Не съвсем американски. Ирландски като всички, но от време на време американски. Всичко бе прекалено особено, за да не го види. Брайън забрави яда си, задето го пратиха в стаята му толкова рано, забрави безсилната ярост, която го бе накарала да се скрие в килера, на тъмно, да хапе кокалчетата на пръстите си и да плаче — там където никой не можеше да го види и чуе.

Той прекоси на пръсти малкото коридорче, усети хладината на дъските под босите си крака, топлината на парцаленото чердже пред вратата. На пет години вече можеше да гледа през ключалката, без да стъпва върху някоя книга. Долепи око до отвора.

— Това писмо дойде преди няколко седмици.

Човекът с американския акцент имаше рижа коса и лунички. Изглеждаше ядосан, докато размахваше листа хартия.

— Ето и клеймото на плика. Ето тук. Тара, това село. Искате ли да знаете какво пише?

— Махай се — избоботи тежкият, флегматичен глас, последва кашлица. Дядо му. Още пушеше по двайсет на ден. — Не разбираш ли, като ти казваме с прости думи. Тук не те искаме.

Новодошлият отстъпи, въздъхна.

— Знам това, мистър Райън, и не искам да споря с вас. Просто искам да зная дали тези твърдения са верни. Този човек, който и да е той, пише, че Айлин е мъртва…

— Съвсем вярно е, бога ми — и ти я уби!

Вуйчо Шеймъс вече губеше търпение. Брайън се чудеше дали ще удари този човек, също както удряше него.

— Това би било трудно, тъй като не съм виждал Айлин повече от пет години.

— Но веднъж преди това я видя и още как, гаден кучи сине. Направи й дете, избяга и я остави тук със срама й. И с копелето.

— Не е съвсем вярно, нито пък е уместно.

— Разкарай се с тези засукани думи!

— Не, не и преди да видя момчето.

— Първо аз ще те видя в ада.

Чу се стържеш шум и трясък от падането на стол. Брайън стисна дръжката на бравата. Добре знаеше тази дума. Копеле. Това беше той. Така му викаха другите момчета. Какво общо имаше това с мъжа в гостната? Не знаеше; трябваше да разбере. Щяха да го бият, ако опита. Няма значение. Той завъртя топката на бравата и бутна вратата.

Тя се отвори рязко и се блъсна в стената, а той застана ни прага. Ето го дядо му на кушетката, с окъсания си син пуловер, с фас на устната, изпускащ кръгче дим към полузатвореното му око. Вуйчо Шеймъс със стиснати юмруци, с падналия зад него стол, зачервено лице, готов ла избухне.

И новодошлият. Висок, добре облечен, с костюм и връзка. Обувките му бяха черни и лъскави. Той погледна надолу към момчето, по лицето му се изписа силно вълнение.

— Здравей, Брайън — каза той съвсем тихо.

— Пази се! — изкрещя Брайън.