Хари Харисън - Опцията на Тюринг

— Много е приятно да се раздвижиш отново — рече Свен, след като отново бе монтиран. Разходи се, шумолейки из стаята, извади захранващия кабел и го мушна в контакта. — Сигурен съм, че ще ти е интересно да узнаеш, че ни наблюдават. Малката леща в полилея е обектив на видеокамера. Предава сигнала посредством телефонната линия.

— Къде го предава?

— Не знам.

— Тогава не можем да направим нищо, освен да следваме указанията. Зареди си батерията, а и аз имам нужда от зареждане. Ще позвъня да ми донесат нещо в стаята. Защото нямам никакво намерение да мръдна оттук, докато телефонът не позвъни.

Чакането бе дълго. Свен се бе заредил и бе прибрал захранващия кабел, Брайън отдавна бе свършил със сандвичите и бирата и бе изнесъл подноса в коридора. Дремеше във фотьойла, когато точно в девет часа вечерта телефонът изпиука; веднага грабна слушалката.

— Да?

— Би ли напуснал хотела сега, заедно с приятеля си? Ако минете през бара, ще можете да използвате страничния вход. Сетне завийте наляво и вървете до ъгъла.

— А после какво да направя?

Отсреща се чу изщракване.

— Слагай си шлифера и шапката, Свен. Излизаме на разходка.

Слязоха по стълбите на партера. Походката на Свен вече бе перфектна: с вдигнатата си яка, нахлупената шапка и обвит с шала си, МИ изглеждаше напълно нормален, поне от разстояние. Малкото фоайе бе пусто, пресякоха го на път за бара. За късмет, той бе зле осветен само от малките лампи върху масите. Барманът лъскаше някаква чаша и не вдигна поглед, когато те прекосиха помещението до отсрещната врата. Улицата бе пуста и осветена от разположени на голямо разстояние улични лампи. Отидоха до ъгъла и там от един тъмен вход излезе някакъв мъж.

— Следвайте ме — рече той със силен акцент и се извърна. Пое бързо по още по-тясна уличка, сетне зави по алея, която водеше до хлъзгави, каменни стълби. Изкачиха ги и се озоваха пред друга улица. Там мъжът се спря, обърна се и погледна надолу. Доволен, че не ги следяха, той излезе на улицата и помаха с ръка.

Светнаха фаровете на паркирана кола. Тя потегли и спря пред тях. Водачът им отвори задната седалка и им посочи с жест да се качат. Веднага щом седнаха, големият мерцедес бързо потегли. Когато минаха под светлината на една улична лампа, Брайън забеляза, че шофираше жена. Набита и на средна възраст, досущ като мъжа, който седеше до нея.

— Къде отиваме? — понита Брайън.

— Не разбира английски — това бе единственият отговор, който получи.

— Ворбити романещи? — попита Свен.

Мъжът се обърна и ги погледна.

— Ну се ва ворби делок ин романещи — рече сопнато той.

— За какво си говорихте? — попита Брайън.

— Попитах го дали говори румънски, използвах литературния израз. Той ми отговори на същия език, но не и литературно, че не ще никакви приказки.

— Добре се справяш.

Излязоха от центъра на града и поеха към предградията. Това бе по-изисканата му част: къщите бяха големи и скъпи, всяка със собствена ограда и малка горичка. Завиха в подхода към една от тези къщи и влязоха през отворената врата в гаража. Вратата се затвори и осветлението се запали.

Водачът им отвори вратата към къщата и им махна да го последват. Минаха по коридор и се озоваха в голяма стая, чийто стени бяха покрити с лавици книги. Слаб, белокос мъж затвори книгата, която четеше, и бавно се изправи на крака.

— Мистър Делейни, добре дошли, добре дошли.

— Вие ли сте д-р Бочорт?

— Да, разбира се… — Той гледаше навлечената с дрехи фигура на Свен с огромно внимание. — А този — мога ли да го нарека джентълмен? — навярно е приятелят, който откри съобщението ми?

— Не съвсем. Беше друг приятел от същия вид.

— Казвате „вид“? Значи е машина тогава?

— Машинен интелект.

— Чудесно. Налейте си малко вино. Доколкото разбрах, името на приятеля ви е Свен?

— Така се казвам. А това, че го знаете, разкрива факта, че видеокамерата в хотелската стая е била ваша.

— Трябва непрекъснато да съм нащрек.

— Д-р Бочорт — намеси се Брайън, — изминах дълъг път, за да се срещна с вас и имам редица неотложни въпроси, които чакат отговорите си.

— Търпение, млади човече. Когато стигнеш моята възраст, ще се научиш да вършиш бавно нещата. Вземи си виното, настани се удобно и аз ще ти кажа всичко, което искаш да узнаеш. Разбирам нетърпението ти. С теб са се случили ужасни неща…

— Знаете ли кой е отговорен за това?

— Боя се, че не. Но нека започна от началото. Преди време ме потърси мъж на име Смит. По-късно разбрах, че истинското му име е Джей Джей Бекуърт. Сега, преди да ми зададете каквито и да е въпроси, нека ви разкажа всичко, което знам. Преподавах в Букурещкия университет, когато този мистър Смит си уговори среща с мен. Знаеше за изследванията ми в областта на изкуствения интелект и искаше да ме наеме да работя в тази област. Каза ми, че някакъв изследовател е успял да създаде ИИ, но внезапно починал. Трябвало някой да продължи работата му. Предложи ми голяма сума пари, която аз с радост приех. Разбира се имах силни подозрения, тъй като още от началото бе очевидно, че във всичко това има нещо незаконно. На Запад има много учени, голяма част от тях са далеч по-квалифицирани от мен и биха се заели с тази работа с удоволствие. Но това не ме възпря. Ако познавате тъжната история на моята малка страна, сигурно ще знаете, че би трябвало многократно да съм правил компромиси, за да достигна до тази преклонна възраст.