Хари Харисън - Свят на смъртта I

При тези думи те машинално се отдръпнаха, тъй като знаеха, че летящото жило е равнозначно на смъртта. И преди, и сега, и за в бъдеще. Нима може да се промени един природен закон? Мета отговори от името на всички.

— Ние… не можем. Този човек тук живее в джунглата, сам той е като животно. Някак си се е научил да се доближава до тях. Но не можеш да очакват същото и от нас.

Джейсън заговори бързо, за да не даде възможност на контактьора да отвърне на обидата.

— Напротив. В това се крие смисълът. Ако не изпитвате омраза към звяра и не очаквате да ви нападне — той няма да ви нападне. Мислете за него като за същество от друга планета, като за нещо съвсем безвредно.

— Не мога. Това е истинско летящо жило.

Докато разговаряха, Бруко пристъпи напред, вторачил поглед в кацналото върху ръкавиците създание. Джейсън даде знак на въоръжените мъже да не стрелят. Бруко спря на безопасно разстояние и продължи да гледа втренчено летящото жило. То неспокойно размаха ципестите си крила и изсъска. На всеки един от огромните му, отровни нокти по крилата се събра по капка отрова. В командната зала цареше мъртва тишина.

Бруко бавно вдигна ръка. Протегна я внимателно над животното. После ръката му се спусна леко, потърка за миг главата на летящото жило и отново се прибра до тялото. Животното само се размърда при докосването и това беше всичко.

Разнесе се дружна въздишка, тъй като тези, които несъзнателно бяха притаили дъх, можеха да дишат отново.

— Как го направи? — едва промълви Мета.

— Хммм, кое? — попита на свой ред Бруко, който явно излизаше от унеса си. — О, дето пипнах онова нещо ли. Много лесно всъщност. Просто си казах, че е едно от учебните средства, които използвам, реалистичен и безвреден двойник. През цялото време мислех единствено за това и успях.

Той погледна надолу към ръката си, а после отново към летящото жило.

— А то не е учебно средство, както знаете. — Сега гласът му беше по-тих, като че ли идеше някъде отдалеч. — Истинско е. Смъртоносно. Чужденецът има право. Има право във всичко, което каза.

Успехът на Бруко послужи като пример и Кърк тръгна към животното. Вървеше вдървено, все едно отиваше на екзекуция, а по неподвижното му лице се стичаха струйки пот. Но той вярваше, не допускаше мислите му да се отправят към летящото жило и успя да го докосне, без то да му стори нещо.

Мета се опита, но не можеше да потисне ужаса, който то предизвикваше у нея, когато го приближаваше.

— Опитвам се и наистина ти вярвам сега… но просто не мога да го направя.

Скоп изрева, когато всички се обърнаха към него, извика, че всичко било някакъв номер, и трябваше да го повалят в безсъзнание, когато налетя на стрелците.

На Пиръс бе настъпило прозрение.

— Ами сега какво да правим? — попита Мета. Гласът й бе тревожен, неуверен. Тя изразяваше мислите на всички пирийци в залата, както и на хилядите, които гледаха по видеофоните си.

— Какво ще правим?. — Те се обръщаха към Джейсън и чакаха отговор. За момент бяха забравили разногласията си. И хората от града, и стрелците с полунаведените арбалети бяха вперили очаквателно поглед в него. Този чуждоземец бе объркал и променил стария свят, който познаваха, и ги бе изправил пред един по-нов и по-необикновен свят с незнайни проблеми.

— Почакайте — вдигна той ръка. — Аз не съм доктор по социалните злини. Не възнамерявам да се мъча да лекувам тази планета, гъмжаща от мускулести и скорострелни бойци. Просто досега все успявах да се измъкна на косъм, а по закона за средната аритметична стойност би трябвало да съм умрял поне десет пъти.

— Дори и да е вярно всичко, което казваш, Джейсън — намеси се Мета, — все пак ти си единственият човек, който може да помогне. Как ще изглежда бъдещето?

Останал внезапно без сили, Джейсън се отпусна в креслото на пилота. После се озърна и погледна към наобиколилите го хора. Те изглеждаха искрени. Дори май никой на бе забелязал, че той вече не държи ръката си на бутона на помпата. Поне за момента войната между града и селото бе забравена.

— Ще ви кажа до какви изводи стигнах — отговори Джейсън, докато се наместваше на креслото, за да намери по-удобно положение за изтерзаното си тяло. — Доста мислих през последните един-два дни, докато търсих отговора. Най-първото нещо, което разбрах, бе, че няма логично решение, идеално за всички. Боя се, че отколешната мечта за лъва, който ляга до агнето, е неосъществима на практика. Просто лъвът се сдобива неочаквано бързо с обяд. Идеалният изход за вас сега, след като всички знаете истинските причини за неволите си, би бил да съборите периметъра и хората от града и гората да заживеят заедно и да се заобичат като братя. Същата трогателна картинка, като онази с лъва и агнето. И положително ще завърши по същия начин. Все някой ще се сети колко мръсни са всъщност груберите или пък колко тъпи са боклукчиите и наново ще завалят трупове. Битката ще се разрасне и победителите ще бъдат изядени от дивата природа, която ще нахлуе през неохранявания периметър. Не, отговорът не е толкова лесен.