Хари Харисън - Свят на смъртта III

От известно време мигаше светлината на радиото, но едва сега я забелязаха. Сигналът беше на вълната на главната квартира на Рес, а не на вълната, с която си служеше градът. Кърк се пресегна бавно и включи апарата на приемане.

— Тук Накса, чувате ли ме? Обади се, „Боец“!

— Тук Кърк. Над града сме. Ние… закъсняхме. Можеш ли да ми докладваш?

— Закъсняхте с няколко дни — изсумтя Накса. — Не пожелаха да ни послушат. Казахме им, че можем да ги измъкнем, да ги заведем някъде, но не искаха и да чуят. Сякаш искаха да умрат в града. Като падна периметърът, оцелелите се окопаха в една от сградите и изведнъж като че ли всичко на тази планета ги връхлетя едновременно. Не можехме да го понесем, да стоим и да гледаме, искам да кажа. Доброволци колкото щеш. Взехме най-добрите и всички бронирани коли от мината. Навлязохме. Измъкнахме децата — те накараха децата да дойдат, и някои от жените. От ранените само онези, които бяха в безсъзнание. Другите останаха. Измъкнахме се, преди да настъпи краят. Не ме питай за него. След това битката свърши и не след дълго всичко се успокои и си остана в сегашното положение. Цялата планета се успокои. При първата възможност отидохме заедно с още няколко контактьори да видим. Трябваше да се изкачваме по планини от трупове. Намерихме мястото. Тези, които останаха, са мъртви всичките. Загинали в бой. Единственото, което донесохме, са записките на Бруко.

— Не биха постъпили по никакъв друг начин — каза Кърк. — Кажи ни къде са оцелелите и веднага ще отидем при тях.

Накса обяви координатите и попита:

— Какво ще правите сега?

— Пак ще се свържем с вас. Край.

— Какво ще правим сега наистина? — обади се Тека. — Тук не ни задържа нищо.

— И на Фелисити не ни задържа нищо. Докато властва Темукин, не можем да експлоатираме рудниците — отвърна Кърк.

— Да се върнем. Да убием Темукин! — предложи Тека и автоматичният му кобур избръмча. Желаеше да си отмъсти, да убие нещо.

— Това не можем да направим — започна Кърк. Търпеливо, тъй като знаеше как се терзае събеседникът му. — Ще го обсъдим по-късно. Първо трябва да се погрижим за оцелелите.

— Загубихме по всички линии. — Мета изрече думите, които бяха в мислите на всички.

Последва мълчание.

Четиримата стражи нахълтаха в стаята, влачейки Джейсън, и го хвърлиха на пода. Той се претърколи и се изправи на колене.

— Излезте! — заповяда Темукин на хората си и с ритник по слепоочието просна Джейсън отново на земята. Когато се надигна, половината му лице бе посиняло.

— Предполагам, че има основания за това — промърмори той тихо.

Темукин размахваше огромните си юмруци, изпаднал в ярост, но не продумваше. Отправи се с тежки крачки към другия край на стаята, а острите му шпори се влачеха след него и оставяха дълбоки драскотини в цветните фигури на мраморния под. За миг се спря пред високите прозорци и погледна към града. След това изведнъж посегна нагоре, дръпна бродираните завеси и ги смъкна с един-единствен конвулсивен замах. Падна и желязната пръчка, на която бяха окачени, но той я прихвана, преди да удари пода, и я запрати през многоцветното стъкло на прозореца. Далеч отдолу се разнесе звън от натрошено стъкло.

— Загубих! — нададе той рев, който приличаше на изпълнен с болка животински вой.

— Спечели! — възрази му Джейсън. — Защо правиш това?

— Да не се преструваме повече — отговори Темукин и извърна към него лице, постепенно гневът му отстъпваше място на ледено спокойствие. — Ти си знаел какво ще се случи.

— Знаех, че ще спечелиш — и така и стана. Пред теб войските загиваха, народът бягаше. Ордите ти прегазиха тази земя и капитаните ти управляват във всеки град. А ти властваш тук, в Еоласаир, властелин си на целия свят.

— Не си играй с мен, демоне! Знаех си, че ще стане така. Само не знаех, че ще е толкова скоро. Повече време трябваше да ми оставиш.

— Защо? — попита Джейсън и се изправи. След като Темукин бе проумял истината, защо да се крие още. — Сам каза, че като приемаш — губиш.

— Така беше. Разбира се. — Темукин се изопна и погледна с невиждащи очи през прозореца. — Просто не съзнавах колко ще загубя. Постъпих като глупак. Мислех си, че залагам единствено собствения си живот. Не съзнавах, че ще загине народът ми, нашият начин на живот. — И той се обърна отново към Джейсън. — Върни им го. Вземи мен, но тях ги остави да се върнат.

— Не мога.

— Не искаш! — изрева варваринът, втурна се към Джейсън, сграбчи го за врата и го раздруса във въздуха като празен кози мях. — Промени всичко… заповядвам ти! — И той едва-едва разхлаби примката на пръстите си, за да може Джейсън да си поеме въздух и да му отговори.