Хари Харисън - Свят на смъртта III

— Ами Рес? — сети се Мета. — Той е с армията. Как можем да го намерим?

Кърк се замисли за миг, но поклати глава:

— Не можем, това е единственият отговор. Ще му оставим совалката на същия остров, където осъществявахме връзката. Ще направим запис със съобщение, в което да се казва какво се е случило, и ще го включим на автомат да се излъчва на всеки час. Като се върне при радиото, ще го засече. Совалката ще е заключена, тъй че никой друг да не може да влезе в нея. Вътре има лекарства, дори и транскосмически предавател. Ще се справи.

— Едва ли ще остане доволен.

— Нищо повече не можем да направим. Сега трябва да се приготвим за излитане.

Те действаха като един, обединени от общата цел. Да се връщат. Обратно на Пиръс. Градът им бе в опасност. Корабът се издигна при седемнайсеткратно ускорение — Мета щеше да го увеличи още повече, стига конструкцията му да можеше да издържи. През открития космос поеха по най-кратката и най-опасна орбита, която допускаха изчисленията. Никой не се оплака от продължителността на пътешествието — приемаха го със стоическо себеотрицание. Само приготвиха оръжията и почти не разговаряха помежду си. Всеки пириец бе стаил дълбоко в себе си опасението, че неговият свят и неговият живот можеха да бъдат заличени завинаги, а тези неща не подлежаха на обсъждане.

Часове преди „Боец“ да напусне открития космос, всички мъже и жени на борда му бяха в бойна готовност. Сред тях се намираше дори и деветгодишният Гриф, нали и той беше пириец.

Корабът се отдели от заслепяващата пустош на открития космос, навлезе в междузвездното пространство, а след това и във високите атмосферни слоеве на Пиръс. Полетя право надолу по главозамайваща балистична орбита, при което корпусът му се нагря почти до точката на топене и охладителите изнемогваха от свръхнатоварването. Това се отрази и на хората, по лицата им се стичаше пот, попиваше в дрехите им, но пирийците не усещаха горещината. Образът, който пристигаше от скенера на носа, се излъчваше на всеки екран на кораба. Кадрите от джунглата се меняха светкавично, а после на далечния хоризонт се появи висок стълб дим. Корабът продължаваше шеметно да се спуска надолу, подобно на полетяла след плячката си хищна птица.

Джунглата вече бе завзела града. Заобикаляше го покрит с растения и непроходими храсталаци насип — ето какво бе останало от непристъпната някога стена на периметъра. Спуснаха се още по-ниско, докато взеха да различават пълзящите тръни, които пробиваха прозорците на сградите. По многолюдните някога улици сега бавно преминаваха животни, а на кулата на централния склад бе кацнал ноктест ястреб и мазилката се ронеше под тежестта му.

Те продължиха нататък и видяха, че димът се издига от смазаните останки на космическия им кораб. Изглежда, е бил засечен на полигона на космодрума и заклещен от вече почернели огромни пипала.

В опустошения град не се виждаше и следа от човешко присъствие. Навсякъде — само зверове и растения от света на смъртта, но необичайно спокойни и мудни, тъй като врага им го нямаше вече, а с него бяха изчезнали и причините за ненавистта, която толкова дълго ги бе изпълвала със сляпа ярост. Когато корабът премина над тях, те се размърдаха и застанаха нащрек, съживени от съприкосновението си с най-низките страсти на пирийците.

— Не може всички да са загинали — промълви задавено Тека. — Продължавайте огледа.

— Претърсвам във всички посоки целия район — отвърна му Мета.

Кърк не можеше да гледа повече това опустошение и заговори с тих глас, все едно, че говореше само на себе си.

— Знаехме си, че всичко ще свърши така един ден. Проумяхме го и се опитахме да започнем отново на нова планета. Но едно е да знаеш, че нещо ще се случи, съвсем друго — да го видиш със собствените си очи. Там се хранехме, в онази… развалина, а в онази спяхме. Там бяха приятелите ни и другарите ни, целият ни живот. А сега няма нищо.

— Спусни се по-ниско! — извика Клон, без да разсъждава, обзет от ненавист. — Атака! Все още можем да се бием.

— Не е останало нищо, за което да се бием — отвърна му Тека с безмерно отчаяние. — Както каза Кърк; няма нищо.

Един скенер от корпуса засече звук от стрелба и те се устремиха натам, обзети от краткотраен порив на надежда. Но това беше просто автоматично оръжие, което се задействаше на определени интервали. Скоро амунициите му щяха да свършат и то щеше да замлъкне като всичко останало в опустошения град.