Хари Харисън - Свят на смъртта III

— Тук командният пулт. Аз поемам управлението. Приведете в готовност двигателите.

— Няма ли да им помогнем? — обади се нечий глас. — Не можем да ги оставим навън просто така.

— Навън няма кого да оставим — бавно отвърна Уейкс. — Проверих по всички екрани, долу не се вижда нищо друго освен тези… нападатели и техните зверове. А дори и да имаше някой, много ме съмнява дали бихме могли да му окажем помощ. Би било самоубийство да напуснем кораба. И без това трудно ще излетим с този малоброен екипаж на борда.

Корпусът на кораба потрепери, сякаш за да подсили правотата на думите му.

— Един екран изгърмя… а сега още един… удариха го с нещо. И прикрепват въжета към подпорите за приземяване. Не знам дали могат да ни прекатурят… и не желая да разбера. Готови за изстрелване след шейсет и пет секунди.

— Ще изгорят в огъня на реактивните ни двигатели, всичко, всички долу — промълви радистът и здраво затегна колана си.

— Нашите няма да почувстват нищо — мрачно каза пилотът, — но дай да видим колко можем да докопаме от онези.

Космическият кораб се издигна, бълвайки огнени струи, и остави под себе си димящи купчини смърт. Но веднага щом земята се поохлади, в кръга отново се втурнаха дебнещи ездачи и запрепускаха из пепелищата. От мрака изникваха все нови и нови нападатели. Като че ли гъмжащите им редици нямаха край.

— Доста тъпо, да се оставиш да те рани птица трион — рече Бруко, докато помагаше на Джейсън динАлт да измъкне през главата си разкъсаната метална жилетка.

— Да, доста тъпо, да се опиташ да се нахраниш на спокойствие на тази планета! — отряза го Джейсън, задавен от тежкия плат. Той се освободи от жилетката и се присви от острата болка, която го проряза отстрани. — Просто се опитвах да хапна от супата и чинията ми попречи да стрелям както трябва.

— Раната е само повърхностна — заяви Бруко, докато разглеждаше дълбокия разрез отстрани на гръдния кош на Джейсън. — Трионът е отскочил от ребрата, без да ги счупи. Голям късмет.

— Искаш да кажеш, голям късмет, че останах жив. Кой е допускал, че в столовата ще има птица трион?

— На Пиръс трябва да си готов за всякакви изненади. Това и децата го знаят. — Бруко ливна от антисептичната течност и Джейсън здраво стисна зъби.

Телефонът избръмча и разтревоженото лице на Мета се появи на екрана.

— Джейсън… чух, че си пострадал.

— Умирам — беше отговорът му.

— Глупости — силно изсумтя Бруко. — Повърхностна рана, дълга четиринайсет сантиметра, никакви отрови.

— Това ли било? — успокои се Мета и изчезна от екрана.

— Да, това — огорчено потвърди Джейсън. — Един литър кръв и кило месо, все едно че ти се е обелила кожичка от нокътя. Какво трябва да направя, за да предизвикам съчувствие у някого тук… да остана без крак ли?

— Ако останеш без крак по време на сражение, може и да предизвикаш съчувствие — отвърна му студено Бруко и покри раната с прилепваща превръзка. — Но ако си го докараш от една птица трион, и то в столовата, можеш да очакваш единствено презрение.

— Стига! — остро го прекъсна Джейсън и отново си навлече жилетката. — Не се хващай за думите ми, въпреки че ми е съвсем ясно с какво внимание може да ме обградите вие, дружелюбните пирийци. Струва ми се, че никога няма да ми е мъчно за тази планета, дори и за пет минути.

— Да не би да си заминаваш? — попита Бруко с грейнало лице. — Затова ли ни събираш?

— Не изпадай в такова безнадеждно отчаяние при тази мисъл. Опитай се да овладееш нетърпението си до 15 часа, когато ще дойдат и останалите. Не обичам да фаворизирам никого. Освен себе си, все пак — добави той и си тръгна вдървено, като се опитваше да движи ранената си страна колкото може по-малко.

„Време е за някаква промяна“ — мислеше си Джейсън и гледаше от високия прозорец към изпълнената със смърт джунгла отвъд стената на периметъра. Движението му навярно бе доловено от някакви свръхчувствителни клетки, тъй като един клон полетя напред и върху прозрачния метал на прозореца задрънча дъжд от трънливи стрели. Но рефлексите му бяха вече толкова добре тренирани, че у него не трепна нито един мускул.

Отдавна трябваше да настъпи някаква промяна. Всеки изминал ден на Пиръс не беше нищо друго освен поредното завъртане на колелото. Победата означаваше временно изравняване на силите, а дойдеше ли и твоят ред, чакаше те сигурна смърт. Колко ли хора бяха загинали, откакто се появи тук за първи път? Започваше да им губи сметката и да гледа на смъртта със същото равнодушие, както и останалите пирийци.