Франсис Харт - Чичо Джим и чичо Били

„Уредено след твоя късмет снощи, стари приятелю.

Джеймс Фосгър“

Мина почти цял месец преди Кедровия стан да повярва, че чичо Били и чичо Джим са разтурили съдружието си. Гордостта не беше позволила на чичо Били да сподели подозренията си за истината или да разкаже за събитията, станали преди тайното бягство на чичо Джим, а Дик Булен бе заминал същата сутрин с дилижанса за Сакраменто. Той обясни накратко, че съдружникът му бил повикан в Сан Франциско по много важна тяхна работа, която в същност можела да наложи и той да отиде там по-късно. За това голяма помощ му оказа писмо от изчезналия Джим с печата на Сан Франциско, в което го молеше да не се тревожи за благополучието му, понеже се надявал в най-скоро време да се залови за доходна работа, но без да спомене нещо повече за прибързаното си заминаване, нито за причината.

Два-три дена чичо Били беше зашеметен и сащисан — с дълбокото си простодушие той се чудеше дали изключителният му късмет нея вечер беше го направил глух за някакво обяснение на съдружника му или, още по-страшно, дали не беше подхвърлил някакъв „низък“ и невероятен намек, че взема фантастичния залог на съдружника си за истински и обвързващ. В мъката си той написа на чичо Джим трогателно писмо с извинение, макар и малко несвързано, с мастилени петна и пълно с правописни грешки, златотърсачески думички и стари шеги от съвместния им живот. Но на това заплетено послание получи само повторни уверения от чичо Джим за блестящите му перспективи и за надеждите, че старият му съдружник ще има по-голям късмет, като е останал сам на периметъра. Цяла седмица, а може би и две, чичо Били ходеше навъсен, но непоклатимият му оптимизъм и добродушие надделяха и той взе да мисли само за благополучието на бившия си съдружник. Пишеше му редовно, но все на същия адрес — пощенска кутия в сан Франциско, — който на простоватия чичо Били говореше за някакво високо обществено положение. На тези писма чичо Джим отговаряше редовно, но кратко.

Поради това, че вътрешно някак се гордееше със съдружника си и го обичаше, чичо Били не показваше открито писмата му в стана, макар и да говореше доста за многообещаващото му бъдеще и дори им прочиташе къси извадки. Не е нужно да твърди, че станът не приемаше разказваното от чичо Били с доверие, лишено от всякакво подозрение. Тъкмо наопаки — в Кедровия стан се ширеха стотина предположения, шеговити или сериозни, но всичките фантастични. Съдружниците се скарали заради дрехите си — чичо Джим, който беше по-висок от чичо Били, отказал да носи панталоните на съдружника си. Скарали се, когато играли на карти, — чичо Джим открил, че чичо Били имал тесте с белязани карти. Скарали се заради това, че по невнимание чичо Били смлял половин кутия „хапчета за жлъчка“ за сутрешното им кафе. Един черноглед мулетар мрачно подхвърли, че понеже никой в същност, не е видял чичо Джим да напуска стана, той бил още там и костите му все щели да се намерят в някой от изкопите, а един още по-лековерен златотърсач твърдеше, че това, което той взел за крясък на кукумявка вечерта преди изчезването на чичо Джим, може да е било предсмъртен вик на убития. Във висша степен типично за този стан — както, впрочем, и за други станове в Калифорния — никой, дори изобретателните теоретици, не вярваха в своите приказки и никой не си даваше и най-малък труд да ги докаже или обори. За щастие, чичо Били никога не ги чуваше и се движеше в тази атмосфера на смехотворни подозрения без никакви съмнения. А после в отношението на стана към него и разтрогнатото съдружие настъпи удивителна промяна. Дотогава, без каквато да било причина, всички единодушно бяха хвърляли вината върху чичо Били — може би понеже беше там, за да я поеме. С време въздържаната мълчаливост и потиснатост в държането му, които отначало бяха отдавали на разкаяние и угризения на съвестта, започнаха да се приемат в негова полза. Ето, нещастният чичо Били се блъска в изкопите, а егоистичният му съдружник мързелува в лоното на разкоша в Сан Франциско! Възторжените разкази на чичо Били за успехите на чичо Джим само допринасяха за съчувствието, изпитвано сега към него, и презрението им към избягалия съдружник. В дюкяна на Бигс някой предложи да му изпратят писмо, в което да изразят възмущението на стана от безсърдечното му държане към бившия му съдружник Уилям Фол. На чичо Били поднасяха съболезнования, правеха недодялани опити да го разтушат в самотата му. Шествието от пет-шест души, което два пъти седмично се запътваше към неговата хижа, понесло собствените си бутилки с уиски, и завършваше с „мъжки танц“ пред вратата, беше достатъчно да разведри угасналата му веселост и да му напомни за по-щастливото минало. „Доброволни“ работни групи идваха на неговия периметър и с много шеги и закачки правеха спазмодични опити да му помогнат. Не беше нещо необичайно някой честен златотърсач да стане сред празните приказки в някоя хижа с извинението, че „смятал да отиде за един-два часа да попромива малко при чичо Били“. И въпреки всичко, както и преди, не беше никак за вярване, че кой да е от тези лекомислени благодетели наистина вярваше в собствената си искреност или в сериозността на положението. В същност в тези им постъпки имаше елемент на оптимистичен цинизъм: „Кой знае дали чичо Били не поддържа още старото съдружие и само се смее на нас, като му пише на чичо Джим за глупостите, дето ги вършим“.