Франсис Харт - Чичо Джим и чичо Били

С цел да се просвети за компанията на чичо Джим, той „разгледа забележителностите“ на Сан Франциско, както би ги разгледало някое възрастно и възглупаво дете — с голямо любопитство, обаче без да съзира покварата и порока. Но струва ми се, че най-голямо удоволствие му правеше пристигането на корабите от Сакраменто и Стоктън на кейовете, с надеждата, че ще открие стария си съдружник между слизащите пътници. Тука, със старата си склонност към суеверие и инстинкта на картоиграч, той си предричаше голям успех в търсенето, ако някой от пътниците поне мъничко приличаше на чичо Джим, ако първият стъпил на брега бе мъж или жена или ако срещнеше нечий въпросителен поглед. В същност това се превърна в истинското му занятие през деня, от което в никой случай не би се отказал и което до известна степен всеки ден съживяваше в спомените сутрешната работа едно време със съдружника. Той си казваше: „Време е да ида да потърся Джим“ и отлагаше онова, което му беше приятно да смята за свое удоволствие, докато не свършеше това задължение.

При тази целенасоченост той завързваше много малко познанства, особено пък заангажиращи, нито пък посвещаваше някого в тайната на своята сполука, устоявайки вярно съдружникът му да бъде първият, който ще я узнае. За човек с природната му откровеност и простодушие това беше голямо изпитание и може би решаваща проверка на приятелската преданост. Когато се отказа от апартамента в хотел „Ориентал“, като ненужен поради отсъствието на съдружника му, той изпрати писмо със скромния си адрес до тайнствената пощенска кутия на чичо Джим, без страх или лъжлив срам. Щеше да му обясни всичко, когато се видят. Но понякога почерпваше несполучили или завръщащи се златотърсачи с вечеря и ги завеждаше на най-горния балкон в някой театър. Обаче въпреки че изпитваше живо съчувствие и разбираше бедняците, чичо Били, който дълги години беше се занимавал с прането, чистенето, кърпенето и готвенето за себе си и своя съдружник и не бе виждал в, това нищо унизително, сега донякъде непоследователно се дразнеше, като видеше мъже да вършат черна работа, и при все че даваше щедри бакшиши на келнерите и хвърляше по някой долар на уличните метачи, винаги някак стеснително гледаше да ги избягва. Ала една вечер на връщане от театър чичо Били сериозно се разтревожи, когато един от тези метачи припряно се обърна пред тях и бе повален от минаваща каляска. Метачът се вдигна и побърза да закуцука настрани, но чичо Били бе изумен и още повече раздразнен, като чу от другаря си, че този вид черна работа често пъти била доходна и че метачите на някои от големите пресечки били вече богати хора.

Но няколко дена след това на чичо Били му се случи нещо по-интересно. Един следобед на улица „Монтгомъри“ той позна в един от елегантно облечените й чести посетители човек, който преди няколко години бе живял в Кедровия стан. Бившият златотърсач обаче отвърна на детинския възторг на чичо Били при тази среща, която сякаш запълни отсъствието на бившия му съдружник, само с половин уста и малко подигравателно. Съвсем разчувствуван, чичо Били му довери, че търси бившия си съдружник Джим Фостър, и премълчавайки своята сполука, с жар заговори за блестящите перспективи на съдружника си, но се оплака, че не може да го намери. Защото тъкмо сега той бил заминал по някаква важна работа.

— Струва ми се, че се е завърнал — сухо забеляза неговият познат. — Не знаех, че той има пощенска кутия, но мога да ти дам другия му адрес. Джим живее в Президиото, на Залива на перачките.

Той млъкна и погледна чичо Били с подигравателна усмивка. Но чичо Били свикнал с наименованията, давани в калифорнийските златотърсачески станове, не видя в това нищо странно и само повтори думите на познатия.

— Там ще го намериш! Сбогом! Прощавай, но аз бързам — каза бившият златотърсач и го остави.

Чичо Били твърде много се зарадва на възможността скоро да се види с чичо Джим, за да се докачи от надменното държане на познатия си или дори да се зачуди защо чичо Джим не му е съобщил, че се е завърнал. Не за първи път той почувствува колко широка е пропастта, която го дели от тези, другите, и това го караше да се стреми още повече към стария си приятел, както и към изпълнението на старото му хрумване да го изненада с чека. Но понеже щеше да го изненада в неговата квартира — вероятно много хубава, — чичо Били си каза, че ще го направи със съответния блясък.

Затова той отиде да си наеме ландо с чифт коне и колар негър. Разположил се в него, с най-хубавите си дрехи, които му стояха най-зле, той каза на коларя да го закара в Президиото и се облегна на възглавниците с такова блажено изражение на добродушното си лице, че минувачите се усмихваха на препускащия по улиците екипаж и на чудатия му пътник. За тях това беше не съвсем необикновена та гледка на разпуснал се късметлия златотърсач. Простичкият чичо Били виждаше в техните усмивки само естествено и сърдечно разбиране за неговото щастие и кимаше и отвръщаше на усмивките им с нищо неподозираща искреност и наивна закачливост. „Има си и тука във Фриско момчета, дето ги бива“ — каза си той полугласно зад гърба на захиления колар.