Франсис Харт - Чичо Джим и чичо Били

Минаваха по добре застроени улици към предградията или по-скоро към тази част на града, която изглеждаше затрупана от подвижни дюни с проглеждащи от тях полузасипани огради и ниски къщурки, едва-едва очертали линията на пътя. Непреодолимият пасат — виновникът за тези промени — духаше остро в лицето му и малко охлаждаше неговия плам. При един завой пред тях се откри морето и спускащото се към него голямо Гробище на Самотната планина с бели колони и мрамори, които блестяха на слънцето като платна на кораби, чакащи да бъдат спуснати надолу по склона във Вечния океан. Чичо Били потрепера. Какво ли, ако му е било съдено да търси чичо Джим там!

— Ей го вашто Президио! — рече черният колар след няколко мига и посочи с камшика си. — Ей там е и Заливът на перачките!

Чичо Били зяпна. На малко разстояние пред тях се издигаше огромен четвъртит форт; притиснат към скалите, със знаме, развяващо се над назъбените стени, той сякаш отблъскваше налитащите вълни; между ландото и форта, но по-навътре в сушата се виждаше лагуна с куп порутени, грубо закърпени хижи или бараки край брега, като изхвърлени от морето коренища. Но нямаше солидна постройка, група къщи, улица или някакво друго жилище!

Първоначалното изумление на чичо Били бе последвано от чувство на облекчение. Вътрешно се беше страхувал от среща със стария си съдружник в някой моден курорт; каквото и да бе накарало чичо Джим да потърси това невзрачно убежище, това го засягаше съвсем малко, дори го развълнува смътен спомен за стария неприветлив стан, който и двамата бяха напуснали. Някакъв инстинкт — сам той не знаеше какъв, а още по-малко може би подсказан от деликатност — го накара да слезе от екипажа преди да стигнат първата хижа. След като нареди на коларя да го почака, чичо Били влезе и една опърпана ирландка перачка, наведена над коритото си, го осведоми, че Джим Фостър или Джим Арканзасеца живее в четвъртата барака, „ей-там“. Бил в къщи, „щото си навехнал крака“. Чичо Били забърза нататък, спря пред вратата на бараката, надали по-неугледна от старата им хижа, и доста плахо я отвори. Един глас изръмжа отвътре, някаква фигура бързо се надигна, облегнала се на бастун, и се опита да побегне, но в същия миг се отпусна обратно на стола с истеричен смях и чичо Били се озова пред лицето на стария си съдружник! Но когато чичо Били се спусна напред, чичо Джим се надигна пак, този път с протегнати напред ръце. Чичо Били ги хвана, стисна ги с все сила и сякаш изля и преля цялата си искрена душа в душата на съдружника си. Така стояха те и, стиснали ръце, се люшкаха напред, назад и настрани, докато чичо Били погледна превързания глезен на чичо Джим и насила го натисна да седне на стола си. Пръв проговори чичо Джим:

— Спипа ме, да те вземат мътните! Трябваше да зная, че си същият глупак като мене! Да ти кажа, Били Фол, знаеш ли какво направи ти? Пропъди ме от улиците, където честно си припечелвах хляба денем от три кръстовища! Да — изсмя се той с тон на опрощение, — пропъди ме оттам денем, само щото си мислех, че някой път може да се навра в проклетите ти очи — ново изсмиване и ръкостискане, — а после, да те вземе дяволът, не ти стигаше дето ми развали работата през деня, та като взех да работя вечер, ти пък взе да излизаш и по тъмно, че пак ми сложи крак! Да ти кажа ли и друго какво направи? Човек да не съм, ако те лъжа! За тоя навехнат крак си виновен ти с твоята, пък и с моята проклета глупащина, щото точно като бягах от тебе една вечер след театъра се блъснах в една кола и тя ме прегази.

— Видиш ли — продължи той, без да забележи, че лицето на чичо Били пребледнява, с наивност, макар може би не и деликатност, равна на тази на другаря му, — трябваше да те залъгвам с тая пощенска кутия и тия писма, щото не исках да знаеш какво съм намислил, че можеше да не ти харесва, можеше да речеш, че излагам старата фирма, разбираш ли? Нямаше да се заловя с това, ама душа не ми беше останала и сега вече мога да ти кажа, приятелю, че, когато ти писах онова, първото разпалено писмо с номера на пощенската кутия, не бях хапнал нищичко от два дена. Но сега то няма значение — той се засмя. — Тогаз се залових в тая работа … мислех я за никаква… за най-долното нещо… а знаеш ли, драги, не бих го казал никому освен на теб… и квото е право, пазех го да го кажа само на теб… спестил съм деветстотин пейсет и шест долара! Да, господинчо, деветстотин пейсет и шест долара! Суха пара в банката Адамс & сие, само от тоя занаят.

— Какъв занаят? — попита чичо Били. Чичо Джим му посочи ъгъла, където стоеше голяма тежка метла за метене на улици: