Франсис Харт - Чичо Джим и чичо Били

Макар и да бяха свикнали на полураздразнените, полу-шеговити, но винаги пресилени критики на другите, в отправените им сега обвинения имаше нещо толкова ново, че за миг съдружниците не отговориха. Бузите на чичо Били се бяха леко изчервили, а лицето на чичо Джим бе малко пребледняло. Той заговори пръв. Но заговори с известно достойнство, каквото нито съдружникът му, нито техният гост бяха забелязвали у него.

— Понеже нашият огън е тоя, дето така те е сгорещил, Дик Булен — започна той и бавно се изправи с ръка върху рамото на чичо Били, — и нашето уиски е, дето ти развърза езика, смятам, че трябва да се помирим с това, което ти казваш, също така, както сме успели да се помирим с нашия начин на живот, и да не се караме с теб под собствения си покрив.

Младежът видя промяната в изражението на чичо Джим и побърза да протегне ръка и с извиняващо се движение отметна дългата си коса.

— По дяволите всичко това, приятелю — рече той с глас, който звучеше и разкаяно, и развеселено, — не трябва да обръщаш внимание на туй, което току-що казах. Аз съм толкова разстроен, като си мисля за моето положение, а може би малко и за вашето, та съвсем забравих, че не ми влиза в работата да поучавам някого, а най-малко вас. Да се разделим като приятели, чичо Джим, и ти, чичо Били, и забравете това, което ви наговорих. В същност не знам защо изобщо заговорих… само че тъкмо бях минал край вашия периметър и се чудех колко ли още ще издържат старите ви улеи и откъде ли, по дяволите, ще вземете нови, като се издънят. Сигурно оттам се подведох. Това е то, приятелю!

Лицето на чичо Били засия от облекчение и негова беше ръката, която първа стисна ръката на госта; чичо Джим бързо го последва, с не по-малко честно ръкостискане, но с очи, които като че не гледаха Булен, макар от тях и да бяха изчезнали всички следи на яд. Той го изпрати до вратата, пак му стисна ръка, но остана известно време загледан в мрака, след като разрошената коса и широките рамене на Булен бяха вече изчезнали.

В това време чичо Били отново беше седнал на мястото си и изтръскваше лулата, като се подсмиваше при спомена за разговора.

— Подсеща ме някак за Джоу Шарп, когато собствените му съдружници го обраха на покер в собствената му хижа, като дойде тука да ни разстройва нас с тая работа! Какво му даде ти на него?

Но чичо Джим не отговори и чичо Били взе картите и се залови да ги бърка с неопределена, но все пак малко болезнена усмивка.

— В края на краищата, Дик много го мъчеше всичкото туй, дето го каза, и мен един вид ми дожаля за него. И знаеш, мен ми е доста присърце човек, дето си казва, каквото мисли. То, знаеш ли, някак го освобождава от всичко, дето му се е насъбрало. То е също като да промиеш един черпак пясък: сипеш му вода и го въртиш и въртиш, и първо излиза калта и пръстта, после ситните камъчета, после черният пясък и тогава всичко се махне и на дъното лъсне люспица злато!

— Ще рече, ти мислиш, че е имало наистина нещо в това, което той казва? — попита чичо Джим и бавно се обърна към него.

Някаква странна нотка в гласа му накара чичо Били да вдигне очи.

— Не — бързо отговори той, като се мъчеше с инстинкта на отпуснат човек, който не обича да си разваля удоволствието, да избегне възможно трудно положение. — Не, мисля, че нямаше нищо вярно! Ами ти за какво си се умислил там? Няма ли да играеш? То вече минава девет и половина.

Смъмрен така, чичо Джим се върна при масата и седна, в това време чичо Били раздаде картите и откри вале — вале коз — но без онова обичайно възклицание на възторг, което винаги придружаваше сполуката му, нито пък чичо Джим откликна с обикновеното си престорено възмущение. Такова нещо не беше се случвало досега в историята на съдружието им. И двамата играеха в мълчание — мълчание, нарушавано само от изплющяването на по-едри дъждовни капки в комина.

— Трябва да сложим един-два камъка отгоре на комина, на ръб, както го е направил Джак Киртис. То запазва от дъжда, без да пречи на тягата — рече замислено чичо Били.

— Каква ще е ползата, ако …

— Ако какво? — спокойно попита чичо Били.

— Ако не го разширим — отговори чичо Джим с известно отегчение.

Двамата вдигнаха очи към комина, но погледът на чичо Джим се плъзна по стената към леглата. Платното беше загубило цвят на много места, а изображението на богинята на свободата от някакво илюстровано списание беше се покрило с влажен, подобен на шарка обрив.

— Ще залепя тоя смешен афиш за содата за пране, дето го взех от бакалницата оня ден, направо върху тая Свобода. Тя е много хубава жена, тая, дето пере, с къси ръкави — каза чичо Били. — Това им е хубавото на тия картинки, че можеш винаги да сложиш нещо ново, пък и стената става по-дебела.