Л. Хабърд - Врагът отвътре

До Султан.

У-ху, къдетои да си. Аз ставам страхотна. То също. Скоро ли ще си дойдеш? Надявам се. Твоя скъпа Тайлси-Уайлси. У-ху.

Прибрах се вкъщи. Легнах в леглото и заплаках. Много жалко, че Прахд официално беше мъртъв. Иначе щях да го убия на момента.

Съдбата не ме изяде на порции този ден. Беше много либерална. Даже настояваше аз да си изям целия лош късмет, който можех да побера, даже и малко отгоре.

Следобед Карагьоз влезе в спалнята ми. Изглежда винаги, когато има някаква лоша новина, я носи той. Ако новините са добри, изобщо не ми ги казват.

— Отпред на ливадата има един мъж с ужасен вид — каза той.

Станах. Не е възможно в пуловер да се скрие оръжие. Освен това пуловерът ми беше кален. Свалих го и сложих грейка. Пъхнах в джоба „Колт Кобра“. Предпазливо излязох навън. Беше Джими Канавката Тавилотврат. Подхвърляше си една кама.

Извърна към мен набразденото си от шарка лице. Погледна ме с пронизващи черни очи и каза:

— При тебе ли е моят човек?

— Никаква стрелба наоколо! — притесних се аз. Той продължи да си подхвърля камата.

— Никога не използвам огнестрелно оръжие. Защо мислиш, ми викат Канавката?

Огледа се на всички страни, за да види дали някой не подслушва. Не говореше нормално, а звуците сякаш излизаха предимно от ъгъла на устата му.

— Събрал съм тук хората, които ти трябваха — потупа се по джоба. — Като ми покажеш моя човек, аз ти давам тези.

Кандидатите за промяна на външния вид! При положение, че плащаме на местните лекари да работят в болницата и тръбим на целия свят, че лечението е безплатно, този нов доход не само щеше да ни е добре дошъл, но и беше жизнено важен!

— Ела след малко — казах аз.

— Не мърдам оттук, докато не ми докараш Гунсалмо Силва. Имаме още информация за него. Той е теглил куршума на Свети Джо Корлеоне, а му беше бодигард. Той не е честен човек. Много, ама страшно много ни трябва Гунсалмо Силва. Тези имена, които съм събрал, наистина си струват. Но ако не си удържиш на думата, да знаеш, ще си го изкарам на тебе. Имам нужда от практика.

— Не, чакай! Не ме разбираш! Исках само да кажа, че трябва да се обадя по телефона. Но се разправяйте далеч оттук. Ти почакай. Ще изпратя един от моите хора да ти донесат нещо за пиене и …

— Никога не пия по време на работа. За ченгетата нелегално, значи и за мен. Което е така, е така. Обади се по телефона.

— В кой хотел си отседнал?

— В никой. Току-що пристигнах от Истанбул с кола под наем.

— Това исках да знам — казах аз.

Втурнах се в спалнята си и заключих вратата. Обадих се на Фахт бей по вътрешната система на базата.

— Онзи, дълбоко заспалия от „Бликсо“ — казах аз, качи го в кола, която да не може да се идентифицира и да изглежда, че идва от Истанбул. Заведи го в хотел „Сагланмак“. Остави го в стаята най-отгоре на стълбите. Регистрирай го като Джон Смит и кажи на рецепцията, че е пил прекалено много по пътя. Изключи в колата системите за дълбок сън, така че да не разбере къде е бил. Провери да не са останали някакви знаци или апарати по него.

Фахт бей каза, че е разбрал. Но добави:

— Никакви проблеми не трябва да създаваме, офицер Грис. Един бунт ни стига за деня.

Взех едни инфрачервени очила за нощно гледане. Убедих Джими Канавката да седне на една маса в градината. Сервираха му безалкохолно. Той сипа на една котка, която се моташе из градината и после започна да я зяпа. Не беше много добра компания.

— Как е Бейб? — попитах най-после.

— Защо питаш? — каза той.

— Е, стария пламък, все пак.

— Тя каза, че никога не е чувала за теб.

— Не винаги използвам едно и също име — казах аз.

— О.

— Как е Джовани?

— Защо питаш?

Е, не беше точно приятелско бъбрене.

Реших, че съм дал достатъчно време на Фахт бей да се организира. Отидох до колата под наем на Джими Канавката. Казах му накъде да кара.

След няколко минути го накарах да паркира на една задна улица. Отидохме до къщата срещу „Сагланмак“. Тя беше с плосък покрив. Имаше един стар турчин, когото познавахме. Казах му:

— Аз съм инспектор по покривите.

Подадох му банкнота от петстотин лири.

— Не искаме да безпокоим хората и затова не ги предупредихме.

Той ни пусна през задната врата. Покривът бе опасан с парапет. Пролазихме на колене но покрива, скрит от хотел „Сагланмак“ от парапета.

Оттам гледахме право в най-горната стая. Показах на Джими Канавката стълбището, което водеше към външната веранда. Но за негово съжаление, той вече го знаеше.