Л. Хабърд - Врагът отвътре

— Тогава ускорете производството — нетърпеливо казах аз. По дяволите, изобщо не бях в настроение за още проблеми.

— Е, вече знаеш — каза той и ми хвърли странен поглед. — Ще ускорим производството.

И този проблем го реших.

Това ще ме научи как да се движа из хангара. Трябва да имам най-малкото бластер. Жалко, че човек просто не може да хвърли една граната върху всички проблеми, които се появяват. Толкова мислене, отгоре на всичкото това страдание, направо ме заболяваше глава.

Сега, когато Хелър знаеше, че срещу живота му има заговор, трябваше да го следя много отблизо. Може да дойде в базата и да се опита да ме убие.

Но, както обикновено, не правеше кой знае колко смислени неща.

В дните, след като се върна от Кънектикът, Хелър посвети голяма част от времето си на учене. Прегледа записаните лекции от всички часове, които беше пропуснал. Учеше в офиса в Емпайър Стейт Билдинг. Вероятно учеше и в апартамента си, но кой шае какво правеше там, понеже смущението постоянно пречеше. Но най-много се притеснявах от това, че учеше във фоайето на Грейшъс Палмс.

Вечер сядаше, полускрит в листата на палмите, но все пак се виждаше от входа. Само той си знаеше защо учи на такова място, където постоянно го прекъсваха.

Долу слизаше облечен в черен смокинг с копринена яка. Ризата беше с копринено жабо отпред и копринени ръкавели с диамантени копчета. Откъде ги е намерил, не знам — може би ги е поръчал специално — но беше с черни кожени бейзболни шпайкоке.

Тъкмо започваше някоя лекция за диференциални уравнения или друга подобна глупост и още на първата страница някой дипломат иде при него, той става, ръкува се и губи маса време. Явно в ООН току-що бяха влезли в сесия, защото имаше много клиенти, всички с различен цвят и отсенки на кожата.

Не казваха нищо умно и в началото си мислех, че сигурно говорят закодирано. Неща от рода на „Как си, приятелю?“ от страна на дипломатите и „Направо страхотно“ от Хелър. Неразбираемо. А от време на време някой дипломат ще повдигне вежди и ще попита „Ти пробваш ли се?“, а Хелър ще отговори „Само след високопоставените личности.“ И те се засмиват някак съучастнически. Съвсем неразбираемо.

Но едно нещо беше пределно ясно. Той беше прекалено „бибип“ популярен.

В ъгъла на фоайето непрекъснато се рисуваше по една картина. Неизменната тълпа около художника, момичето полуголо, изкусително. И аз исках да видя по-добре, но Хелър никога не поглеждаше в тази посока! А с периферното зрение не можеха да се хвана много подробности.

Единствените случаи, когато успявах хубаво да огледам момичетата — а те бяха зашеметяващи във всяко едно отношение — бе когато излизаха от фоайето. А тогава бяха наметнати, защото рисуването беше приключило за вечерта. По пътя към асансьора спираха при Хелър и казваха нещо от рода на:

— Върви добре, хубавецо. Южна Африка се съгласи.

Или нещо еднакво глупаво. Беше объркващо. Първо по програма трябваше да е проститутка на седмицата, а те очевидно го бяха сменили с проститутка на вечерта. Човек направо се побъркваше. Но явно Хелър бе намислил нещо, макар и да не можех ца вървя в крак с него.

Все пак може би беше по-добре, че не можех да оглеждам хубаво тези момичета. Моето легло беше празно и макар че тя всеки ден излизаше с колата, изобщо не я зървах. Очевидно бе изтрила моята многострадална личност от живота си. Чувах, че момчето било по-добре, но никой от тях не излизаше от стаята.

Хелър намираше време да ходи насам-натам, въпреки висенето му при дипломатите и ученето на лекциите, да го „бибип“.

Цели три сутрини правеше най-глупавите неща, които бях виждал.

Хващаше си обикновено такси и тръгваше нанякъде. След малко Бум-бум пристигаше с тяхното такси и казваше на Хелър: „Нищо.“ Това беше всичко. Хелър после се качваше в метрото, слизаше на някоя станция и чакаше. След малко пристигаше Бум-бум и казваше: „Нищо“. Хелър тръгваше бавно покрай различни сгради и зяпаше по витрините. И след малко Бум-бум идваше и казваше: „Нищо“. Най-накрая разгадах какво правят. Упражняваха някоя тъпа задача по следене от курса по разузнаване. Само дето Хелър винаги носеше червената си бейзболна шапка и се отличаваше като светофар. Беше или от разузнаването, или някое друго тъпо упражнение.

След тези няколко дни Хелър престана. Може би му беше омръзнало да ходи и да се вози. Може би просто разглеждаше Ню Йорк. Кой би могъл да разгадае ненормалното му поведение?