Л. Хабърд - Врагът отвътре

Започна в момента, в който излязох от Роксентъровата обител на самообожание и се озовах в кабинета на мис Пийс.

— „Бибип“! — каза тя като вдигна красивата си глава. — Пет часът е и закъснявам за клиниката по абортите! Ти със сигурност си си изкарал „бибип“ добре!

Дисциплина, плътни дневни графици! Ето това е необходимо, за да изградиш една велика империя!

— Разтвори „бибипаната“ си риза! — нареди тя.

Беше си облякла палтото и шапката. Вилнееше на бюрото си и хвърляше неща във всички посоки. — Къде е „бибип“ печатът!

Аз разтворих ризата си. Наблюдавах всяко нейно рижение.

Тя откри, каквото търсеше, под стар сандвич с фъстъчено масло. Какъв хитър начин да скриеш идин таен печат!

Беше голям диск с дръжка и спусък. Тя го вдигна и с един крив кламер започна да блъска по подвижните му букви отпред.

Четях онова, което изписваше на него: „Фамилен шпионин на Роксентър.“ Имаше дата и място за инициалите. Колко ефикасно!

Тя тръгна към мен с такава скорост и ярост, че за миг се паникьосах. Пръстът й беше на спусъка.

— Сигурна ли сте — започнах аз, — че „шпионин“ е пише с „и“ вместо „е“?

— Не поставяй под въпрос кодовете! — сопна ми се тя. — Когато онова светлинно табло — и тя направи жест към мигащата плоскост на стената, — светне в тъмночервено с дванайсет точки, той има предвид „Положил клетва фамилен шпеонин“. Няма да стигнеш много далече, мойто момче, ако започнеш да го оспорваш! Дръж разтворена бибипаната си риза!

Е, какво можех да направя? Кодът си е код. Разтворих по-широко ризата си.

Тя шляпна печата на голите ми гърди и натисна спусъка. Жилна ме!

Грабна някакъв странен на вид писец от бюрото си и като стискаше здраво език между зъбите си в ъгълчето на устата и се концентрираше упорито, притисна писеца към гърдите ми и много усърдно написа нещо, което вероятно бяха инициалите й. Отстъпи назад и хвърли писеца на една кука от закачалата за палта.

Погледнах към гърдите си. Там нямаше нищо!

Е, не зависеше от мен да поставям нещата под съмнение. Докато си закопчавах ризата, започнах щ се придвижвам към вратата с големите зъби.

— Не, не, за Бога! — каза тя с раздразнение. — Всички са си отишли вкъщи. Използвай тази врата! И като си мърмореше нещо за нов необучен персонал, тя самата мина през една странична врата. Последвах я, но вървеше толкова бързо, че веднага я и губих.

Намирах се в обикновена зала на административна сграда, претъпкана с хора, които си отивм вкъщи. Тук със сигурност се следваха плътни графици. Направи ми впечатление напрегнатото нетърпение по лицата на служителите, които се опитваха да се махнат.

Мислейки си, че вероятно трябва да докладвам на Бери, се лутах през пиковия час, изпълнен с хора, които си тръгваха от работа. Изливаха се от сграда подир сграда. Какъв ентусиазиран прилив на човечество! Колко вълнуващо бе да видиш как добре си спазваха графиците!

Докато си разбутам път през стремителния па ток към схрадата на „Октопус“, всичко беше здрави заключено!

Тъй като сега бях един предан служител, си дадох сметка, че от мен сега се очаква ентусиазирано да хукна към къщи. Така и направих. Добре че не бе ни далеч, тъй като хората от охраната бяха взели петстотинте долара от портфейла ми и ме бяха оставили само с оръжието ми и федералните документи.

След една вана, за да сваля от себе си вонята на антисептика, прекарах известно време пред огледалото, опитвайки се да видя печата. Нямаше абсолютно нищо.

Повиках един пиколо да отнесе дезинфекцирани дрехи, а той се обади на обществената здравна служба, която изпрати специален камион. Измъкнах малко пари от матрака и му дадох пет долара бакшиш. Той беше много благодарен.

Тъй като Утанч не се виждаше никъде наоколо, си направих една обилна и чудесна вечеря в стаята, погледах малко телевизия и с благодарност си легнах.

Денят си го биваше, но имах задължението да бъда свеж и бодър, за да мога да се явя на работа точно в девет на другата сутрин. Нещата вече бяха в движение. Дори боговете не биха могли да помогнат На Хелър!

Точно в девет сутринта, спретнато облечен в чисто нов костюм и с широкопола шапка, се представих в специалния кабинет на господин Бери.

Там нямаше никого.

Изчаках известно време във фоайето.

Около девет и четиресет и пет един портиер отпори вратата, за да почисти помещенията, и аз влязох. Седнах в приемната. След около десет влезе една група от охраната, за да провери офисите и да се увери, че са безопасни. Нищо не ми казаха.