Л. Хабърд - Бойно поле Европа

— Помнете моите заповеди — каза Лейтенанта, когато Мауки взе подноса.

— Слушам, сър — отвърна с усилие Мауки, защото нещо беше заседнало в гърлото му и очите му смъдяха.

Точно в осем часа тясната дълга лодка спря при Стълбата на кралицата. Групата американци беше почти същата, но с още двама души. И Тауър беше както предния ден, с тази разлика, че гвардията гледаше натрапниците под вежди.

Почувствали тежката атмосфера, морските пехотинци се стараеха да стъпват тихо с подкованите си ботуши върху плочите, за да не разбуждат ехото сред древните сиви назъбени стени. Те бяха опитни войници, тези морски пехотинци, бяха служили с Клейтън в Мексико и бяха понесли всички тежести на войната. Те бяха унищожили напълно последната крепост на Жълто море; бяха преследвали последния луд диктатор в Централна Америка. За десет години служба бяха развявали флага с ленти и звезди над цялото Западно полукълбо и половината Азия. И усещаха трудно сдържаната враждебност. Тревожеше ги и това, че лицата на английските бойци, стиснали старинните си пушки, бяха досущ като техните. Сякаш някой неочаквано бе разделил морските пехотинци на две групи и бе обявил, че са врагове… а те никога не бяха воювали срещу себе си.

Но смущението на морските пехотинци и тревогата на техния младши офицер не достигаха до съзнанието на Фрисман и неговата компания. Капитан Джонсън беше счел за разумно да остане на борда, защото не искаше да гледа как се упражнява натиск върху Лейтенанта, и Фрисман, който никога не бе харесвал нещо, намирисващо на военен етикет и морал, се чувстваше облекчен от неговото отсъствие.

Полковник Смит и Фрисман вървяха наперено отпред. Двамата много си приличаха, макар че сенаторът изглеждаше като лъв до този чакал. Генерал Виктор въртеше голямата си глава и се пъчеше, за да изглежда, доколкото беше възможно, като победител. Дори Брекуел откри собствената си значимост и успя да я отрази на обикновено безизразното си лице.

Преведоха ги през портата и вътрешния двор в норманската крепост. Докато се изкачваха по стъпалата, морските пехотинци внимателно разглеждаха бойните характеристики на мястото, а Фрисман си прочистваше гърлото и обмисляше някои надути изтъркани фрази.

Около тридесет бойци от старата Четвърта бригада бяха струпани около входа на голямата зала и сред тях бяха Бълджър, Полард, Уийзъл, Тау-тау, Чипър, Джани и Мауки. Всички стояха неподвижни като статуи.

Карстеър стоеше до вратата и наблюдаваше пристигащите, без да дава знак, че изобщо ги вижда. Но когато всички пристигнаха, той се обърна и влезе при Лейтенанта.

— Дойдоха, сър.

— Да влязат.

Фрисман мина пръв. Той не забелязваше подробностите, но дори и на него му се стори, че нещата са се променили. Залата беше тържествено осветена от два свещника и полилей с няколко лампи, но свещите само усилваха тъмнината на високия таван и сенките по стените.

Облечен в бойната си пелерина, Лейтенанта седеше зад писалището, на което стоеше шлемът му. Папките с договора бяха сложени на пода, малкото му лични вещи бяха поставени до тях.

Покрай стената стояха неподвижни като каменни статуи офицери и гледаха мрачно Фрисман, Виктор и Смит.

Виктор изгуби самоувереността си. Докато оглеждаше строгите лица на офицерите, главата му заподскача. Позна всички. Полеви офицери, които не беше успял да измами да изоставят частите си, и други, които беше измамил. Но хвърли поглед към морските пехотинци и моментално се успокои.

— Добър вечер, сър — поздрави Фрисман. — Добър вечер, господа — обърна се той към офицерите. — Вярвам, че всички споделяме мнението, което формулирахме вчера следобед.

Лейтенанта вдигна от писалището един документ.

— Аз го споделям. А сега предлагам да разгледаме това нещо.

— Разбира се — съгласи се Фрисман. — Ето пълномощията, които ми дават право да решавам този въпрос. Както ще видите, правителството не ми е наложило никакви ограничения.

Лейтенанта хвърли бегъл поглед върху пълномощията, после погледна хладно Фрисман и каза:

— Подготвих условията. За да се избегне всяко недоразумение или усложнение, съставих и процедура по съставяне на правителство. Аз ще се оттегля напълно от управлението на страната.

Виктор едва забележимо се усмихна.

— Но — каза Лейтенанта — имам едно условие. То ще гарантира изпълнението на моя план.

— И какъв е този план? — попита Фрисман.

— Генерал Виктор ще бъде пълноправен и безпрекословен командващ на страната и на нейната отбрана. В случай че нещо се случи с него, той ще бъде наследен от полковник Смит, който също ще има права на диктатор. Ако и с него се случи нещо, страната ще бъде управлявана от офицерския корпус, който ще признае Суинбърн за свой председател. Приемливо ли е това?