Л. Хабърд: Бойно поле Европа

— Капитан Джонсън — каза Лейтенанта, — едно време тази страна е била гъсто населена. Слабите и глупавите са били подпомагани от краля с милостиня. Ние сме внасяли в големи количества суровини и сме ги преработвали. Внасяли сме храна или сме гладували. Но тази земя е плодородна и тази нация може сама да се изхранва. Империята беше мираж. Тя стана причина страната да влезе във война. Тя беше причина тази страна да гладува. Ние се освободихме от всички слаби хора. Сега сме седемстотин и петдесет хиляди и ще мине почти столетие, докато усвоим цялата земя. Може би тогава отново ще преминем през целия ужасен цикъл на войната. Но точно сега пред нас стои едно столетие на изобилие и следователно на вътрешен мир. После може би отново ще има война. Но не преди да имаме толкова малко, че хората да бъдат толкова глупави да слушат популистките приказки на политици, които заблуждават тълпите. Един нов наплив на хора сега само ще възстанови онази хаотична глупост, която вашият цивилен приятел тук нарича „култура“. Добро е само онова правителство, при което народът има работа и се цени отделната личност. Днес тук имаме такова правителство. Ние не искаме никакви машини, никакви колонизатори, никаква чуждестранна „култура“. Сега ние не сме изтощен народ, а малка компактна група, която беше достатъчно силна, за да оцелее въпреки куршумите и бомбите, глада и болестите. Аз не съм нито политик, нито държавник. Аз съм войник. Аз не разбирам от задкулисни интриги, наречени с благовидното име дипломация. Но много отдавна научих, че има само един начин да се управлява, и това е в името на доброто на всички; че задачата на командващия рота или държава е да защитава правата на личността в рамките на общото добро, а не да взема от способните и работливите и да дава на некадърните и мързеливите, защото с това се отслабва цялото общество и то не води до нищо добро. Държавата, господа, не е благотворителна организация. На това основание аз не мога да приема вашите дарове. Сега, ако обичате, срещата свърши. Ще бъда доволен да получа утре сутрин рапорт от командващия батареята в Ширнес, че хоризонтът е чист.

Суинбърн никога не беше чувал Лейтенанта да говори така, нито беше вярвал, че може. Той разбра, че Лейтенанта защитава живота на страната, която беше върнал от смъртта… и изглежда, беше победил.

Да, изглежда, беше победил. Капитан Джонсън се изправи. Фрисман гледаше объркано и не знаеше какво да каже. Брекуел се усмихваше глупаво и смутено. Това момче, този младеж в избелели сини дрехи, с бойна пелерина, поставил шлема пред себе си, не беше предприел нищо срещу тях. Той беше очаквал техните желания, по собствени заключения беше разгадал техните планове. Не им беше оставил никаква възможност за настъпление, защото всяко усилие да го принудят щеше да бъде равнозначно на приемане на ниските оценки, които беше дал на техните мотиви. В светлината на казаното от него единственото прилично нещо, което можеше да се направи, беше да напуснат доброволно Англия.

Фрисман страдаше. Той имаше високо мнение за своите таланти на дипломат и на красноречие. И все пак тук един войник, всъщност някакъв младши офицер, го беше надхитрил. Всеки метод за настъпление беше спрян напълно и окончателно. Те не можеха да атакуват, защото той им беше казал, че не е в състояние да се отбранява. Не можеха да го купят, защото според него помощта от храна и машини щеше да съсипе неговата страна. Не можеха и да я колонизират, защото той открито беше обявил това като форма на национална обида. Той не заплашваше, не спореше, но бе разбрал желанията им и ги бе захвърлил в лицата им и сега те не можеха да направят нищо.

Фрисман почти не обърна внимание на протегнатата ръка на капитан Джонсън. Но после видя себе си пред сената на Съединените щати, молещ със задавен от вълнение глас да помогнат на гладуващите жени и деца в Европа, за отпускане на средства за каузата и неведнъж споменаващ възможностите за колонизация, защото напоследък пресата отделяше изключително много внимание на въпроса за нововъзникналите империалистически цели на социалдемократическия режим. И се видя как се завръща и съобщава, че помощта му е отказана че отпуснатата сума е неизразходвана — и как става обект на подигравки от страна на малцинството. Изведнъж му се стори, че с казаното от него пред Сената се е обвързал като с примка, че след като зад гърба си има защитата на кръстосвач, няма значение какво е казал на Лейтенанта. Но все пак… това странно мълчание на този офицер… Не. Не, той не можеше да заплашва. Пък и не знаеше дали Джонсън ще го подкрепи…