Л. Хабърд - Бойно поле Европа

— Съгласен ли сте с нашите предложения?

— Съгласен съм да поставя полковник Смит и генерал начело на английското правителство — изпревари той Фрисман и добави: — А сега можете да си вървите.

Сияещ, Фрисман си тръгна. Точно преди вратата да се затвори, той погледна назад. Лъчът от високия прозорец бе изчезнал. Лейтенанта седеше неподвижен в подтискащия мрак на старинната зала.

Суинбърн беше толкова стъписан, че не можеше да каже нищо. Той обикаляше развълнуван из стаята и от време на време спираше да погледне през прозореца към тъмнеещата река. Накрая, след като видя отдалечаването на дългата тясна лодка, се върна при писалището.

— Лейтенант, не мога да те разбера. Да се предадеш без бой на сила, която ще помете всичко, което някога е било Англия…

— Една сила — каза застаналият до вратата Карстеър, — която сега е най-голямата на земята.

— Може и така да е — отвърна Суинбърн, — но Англия си е Англия. Да се откажем от всичко, за което сме работили през тези години, за да бъде погълнато от чуждестранна хуманност… не мога да подкрепя такова нещо.

— Съединените щати могат да ни изтрият от лицето на земята — каза Карстеър.

— По-добре да бъдем удавени в кървава баня, отколкото доброволно да отстъпим като страхливци — изръмжа Суинбърн. — Те са дошли да сложат Виктор начело на правителството, така че той да приеме тяхното предложение. Виктор! От страх той направи компромис пред един диктатор, който му оказа пълно доверие. Той беше твърде хлъзгав приспособенец, за да го държи дори Хогарти! Във Франция той оплеска всичко, с което се залови, и един Господ знае за колко милиона живота е отговорен! И след като предаде армията си, за да създаде собствен режим, отива да хленчи в Съединените щати, предрешен като монархист! А ти — внезапно извика той гневно и погледна Лейтенанта, — ти си съгласен да му отстъпиш мястото си!

Влезе Мауки. Проницателните му очи не пропуснаха нищо от онова, което ставаше.

— Сър, дошъл е капитан Торбридж от Ширнес.

Лейтенанта кимна да го пуснат.

Торбридж беше висок младеж, който обикновено говореше рязко. Той беше приел задълженията си на инспектор на кораба в Ширнес много сериозно.

— Сър, яздих като луд. Инспектирах американския военен кораб „Ню Йорк“. Тях, изглежда, не ги интересува какво видях. Веднага след това се върнах. Господи, какъв кораб! Дълъг е почти шестстотин стъпки. Има двигатели, които според моряците развиват осемдесет възела. Като торпедо е. И всичко на него е закрито. Има само няколко шлюза, от които излизат самолети, и, честна дума, сър, те могат да кацат на него. Наричат ги „самолети на Хей“ 17 17 Американски държавник и писател; държавен секретар 1893–1905 г. — Б.пр. . С роторна тяга, никакви крила, излитат право нагоре. Сър, а въоръжението! На борда няма оръдия! Всеки снаряд си е и оръдие, като онези снаряди, които видяхме преди десет години на фронта, само че тези наистина действат. Като ракетни самолети са, излитат от улеи и могат да поразяват цели, отдалечени на хиляда мили. Няма цев и никаква опасност от пръскане на цевта и други такива. Моряците твърдят, че един от тези снаряди може да унищожи всякакъв кораб, а половин дузина — цял град. Сър, снарядът се самонаправлява и ако е необходимо, се потопява във водата. Ей Богу, единственото нещо, което не може да улучи, е муха във въздуха. Те твърдят, че само друг снаряд като него може да го порази. Страхотно нещо. Ако полети към нас, няма да остане камък върху камък, сър. Камък върху камък!

— Благодаря — каза мрачно Лейтенанта.

Торбридж се оттегли с чувството, че с Лейтенанта става нещо много лошо. И щеше да е съвсем сигурен, ако беше видял станалото след това.

Лейтенанта потъна още по-дълбоко в голямото кресло.

— Чухте ли, господа?

Суинбърн крачеше нервно из стаята.

— Измисли нещо! Трябва да има някакъв начин за постигане на отстъпки, без да се поставят Виктор и Смит начело на държавата! Човече, не разбираш ли какво ще направят те? Ще се върнат към доктрините и голите фрази както някога. Ще повторят политиката на господарите си и ще тласнат страната в най-близката пропаст.

— Ако хората на кораба са убедени, че това трябва да бъде направено — каза Лейтенанта, — ще го направят. Те отказаха да ни предадат Виктор и Смит да ги екзекутираме. Във всеки случай в това има справедливост.

— Справедливост! Тези господа се страхуват да те оставят да управляваш! — отсече Суинбърн, после обмисли току-що казаното и се върна до писалището. — Върховен дълг на всеки офицер е да се грижи за своята част, за своите хора. Този народ е твоята част, както беше и Четвърта бригада. Не съм чул някога да си пренебрегнал бригадата. А сега се готвиш да ни тикнеш в ръцете на двама дезертьори, инструменти в ръцете на силни и алчни…