Л. Хабърд: Бойно поле Европа

Пред очите му се появиха образите на всичките онези милиони безработни, които го бяха издигнали на този пост, и неговото обещание да им осигури огромни площи на мястото на заразените с радиоактивност райони. Само тази страна можеше да поеме двадесет милиона души. И какви проекти за развитие на промишлено производство! Да изгради… Да възстанови нацията, от която са се родили Съединените щати… И как неговото име ще бъде записано със златни букви в историята!

Той имаше план. Беше се развил от един инцидент. Америка се развиваше толкова добре и толкова дълго без Европа, че общественото мнение беше против каквато и да било бъдеща намеса, докато…

Завел вече Брекуел до вратата, която Карстън държеше отворена, Джонсън му даде знак с ръка. Фрисман почувства, че паузата е напрегната, но знаеше, че ако напусне стаята, целият проект пропада, че неговите обещания и молби ще останат напразни.

— Лейтенант — каза Фрисман и отново пристъпи към него, — има един факт, който чувствам, че трябва да ви съобщя за ваше собствено успокоение.

Лейтенанта остана безмълвен.

— Тази пролет — започна Фрисман — във Флорида пристигна един испански рибарски кораб. Беше с много странен екипаж и още по-странни пътници. Историите, разказани от тези пътници за алчността на сегашното английско правителство, развълнуваха много нашия народ и ние решихме, че трябва да се направи нещо. Ние чухме за безпричинното убийство на комунистическия държавен глава, за войници, ограбващи и палещи всичко, за хора, напускащи страната, за гладуващи деца и насилени жени. Нашият народ не може да позволи такива жестоки последици от една опустошителна война. Той иска да се направи нещо. Пътниците на този рибарски съд са на борда на нашия военен кораб. Какво да им кажа?

Напрегнат, Лейтенанта слушаше Фрисман. После неочаквано се изправи. Лицето му беше бяло, гласът — прегракнал.

— Кои са тези лъжци?

— Командващият британската армия във Франция генерал Виктор и неговият адютант, полковник Смит — отговори Фрисман.

Суинбърн бързо сложи ръка на кобура на пистолета на Лейтенанта. Фрисман не забеляза мълчаливата сцена.

— Ние не можем да позволим това да продължи — каза Фрисман. — Нашите хора ще ни порицаят. Като избран от народа представител на едно силно правителство аз съм длъжен да поискам тези двама офицери да заемат полагащото им се място в управлението на страната и да я спасят от пълна разруха. И вие не можете да не се съгласите с тях, защото те имат по-висок ранг от вас.

— Вие, изглежда, забравяте, че говорите с държавния глава на Англия — намеси се Суинбърн. — Тези искания са не по-малко обидни от вашите обвинения. Лейтенанта ви помоли да напуснете. Изпълнете молбата му.

Но сенатор Фрисман разбираше своето предимство.

— Ако наистина управлявате толкова справедливо, колкото претендирате, не виждам никаква причина, поради която да не се отнесете с уважение към своите началници. Свободата на личността е тест за такова управление. Нашата цел е да върнем в родината им тези хора и да им осигурим възможност да участват в управлението на собствената си страна.

Суинбърн продължаваше да затиска кобура.

Лейтенанта се успокои.

— Вашето предложение е много ясно. Тъй като не можете да ни убедите в правотата на исканията си, вие сте готови да поставите със сила правителство, което ще ви позволи да се настаните тук.

— Много грубо казано — възрази Фрисман, — но може би е близко до истината. Ние не можем да допуснем населението тук да бъде малтретирано…

— Моля ви, не се опитвайте да си наденете маската на хуманитаризъм — прекъсна го Лейтенанта. — Много лошо ви стои. Вие искате да заграбите тази земя. Вашата страна днес е пренаселена, както беше и нашата преди години. Може би голяма част от нея е изтощена. Вие се нуждаете от Англия, за да решите собствените си проблеми.

Гласът на Лейтенанта беше почти монотонен и Фрисман, почувствал, че е постигнал победа, загуби уважението си към този човек.

— Може и така да се каже.

— В случай че тази нация уважи вашата молба, готови ли сте да й помогнете и да гарантирате на народа свобода?

— Точно това имам предвид.

— И сте готови да ни предадете генерал Виктор и полковник Смит?

Фрисман се засмя и поклати глава.

— Такъв ли извод направихте? Това е абсолютно невъзможно. За предатели ли ни смятате?

— Във вас е силата — отвърна Лейтенанта. — Аз не мога да се пазаря. — Той седна и известно време мрачно разглежда шлема си. — Много добре. Доведете двамата тук, донесете и документите, с които разполагате за подписване на договора, и ще уредим въпроса.