Дейвид Уингроув - Бялата планина

На вратата се почука.

— Върви си!

Чукането се повтори. После се чу глас:

— Тон Чу? Добре ли си?

Обърна се и легна с лице към стената.

— Върви си…

Юе Хао никога не беше тичала толкова бързо, нито пък бе изпитвала такава уплаха. Докато тичаше, сякаш успяваше да уравновеси вътре в себе си двата страха — страхът от онова, което беше останало зад гърба й, уравновесяваше страха от тъмнината, сред която тичаше. Инстинктът я водеше към Града. Дори и в тъмното различаваше масивния му силует на хоризонта, който засенчваше поръсения със светлинки кадифен фон.

Беше по-студено, отколкото изобщо си беше представяла. И по-тъмно. Докато тичаше, хленчеше и не смееше да се огледа назад. Когато първите утринни лъчи осветиха небето зад нея, тя изкачваше един полегат склон. Беше забавила крачка, ала още се боеше да спре и да си почине. Можеха да открият отсъствието й всеки момент. И щяха да хукнат подире й.

Щом светлината се усили, тя забави крачка, после спря и се обърна назад. Известно време стоя там със зяпнала уста. След това, когато студът и оголената откритост на мястото се стовариха върху й, тялото й се разтресе. Трети, нов страх, далеч по-голям от всичко, изпитвано досега, я накара да отстъпи назад.

Целият далечен хоризонт пламтеше. Докато гледаше, слънцето се издигна в небето — толкова огромно, толкова заплашително, че й секна дъхът. Ужасена му обърна гръб и после, в първите утринни лъчи, забеляза какво се извисява пред нея.

Отначало земята се издигаше бавно, осеяна със скали. После сякаш ставаше все по-странна и накрая — така изведнъж, че я плашеше колкото всичко останало, видяно досега — завършваше в плътен, задушаващ бял воал. Погледна още по-нагоре… Не, не воал — стена . Твърда бяла стена, която изглеждаше мека, почти безплътна. Отново се разтрепери — не разбираше. Дълбоко вкорененият първичен страх от подобни неща я накара да се свие. Ала очите й продължаваха да се насочват все по-нагоре, докато най-накрая, над горния край тя видя силуета, към който беше тичала цяла нощ. Градът…

Отново усети, че нещо не е наред. Формата му й се струваше… Каква? Ръцете й правеха странни дребни, отсечени движения; коленете й се огънаха. Тя заскърца със зъби и се опита да накара ума си да заработи, да възтържествува над тъмния безсъзнателен страх, който я заливаше вълна след вълна. За миг сякаш успя да дойде на себе си.

Какво не беше наред? Какво, в името на всички богове?

И тогава разбра. Формата му — това не беше наред. Грубата му, назъбена, неравна форма. Докато… Отново зяпна. Но ако не беше Градът… то какво беше тогава, по дяволите?

Остана така още миг, като се олюляваше между два импулса, след това колебливо, като поглеждаше през рамо нарастващия огнен кръг, се втурна отново да бяха. И докато бягаше — а тъмният образ на слънчевия полукръг танцуваше пред очите й, — стената от мъгла се спусна да я посрещне.

Точно се зазоряваше, когато двата крайцера излетяха от площадката и се отправиха на северозапад, към планината. Чен беше във втората машина, а Дрейк до него управляваше. На китката на Чен, съвсем малко по-голямо от стандартните комсети на силите за сигурност, беше прикрепено устройството за проследяване. Погледна го, после се втренчи навън през предното стъкло. Тревистата равнина се изнизваше на около петдесет чи под него.

— Ще я убием, нали?

Дрейк го погледна.

— Тя вече беше мъртва, когато дойде тук. Запомни го.

Чен поклати глава.

— Това са само думи. Не, питах те дали ние ще я убием. Ние. Лично.

— Един вид.

Чен погледна ръцете си.

— Не. Не „един вид“. Това става наистина. Ние ще я убием. Опитвах се да не мисля за това, но не мога. Струва ми се, че… — поклати глава. — Просто има дни, в които не мога да повярвам, че аз върша всичките тези неща. Аз съм добър човек. Или поне така си мислех.

Дрейк не каза нищо, прегърбен над контролното табло, все едно се съсредоточаваше, но Чен го виждаше, че мисли, че предъвква казаното от него.

— Е? — обади се Чен.

— Ами сега кацаме, вършим си работата, връщаме се. Това е.

Чен отново се вгледа продължително в Дрейк — не беше сигурен дори какво точно търси в него. Но каквото и да беше, го нямаше. Погледна малкото екранче. Под централното стъпало имаше две копчета. Бяха доста безобидни на вид, но не беше сигурен. Само Дрейк знаеше за какво служат.

Извърна се и прехапа език. Може би беше най-добре да гледа на всичко това като Дрейк. Като поредната работа, която трябва да бъде свършена. Но безпокойството му не утихна и докато планината ставаше все по-огромна там, пред предното стъкло, заедно с нея нарастваше и чувството му за нереалност.