Дейвид Уингроув - Бялата планина

Думите бяха натруфени — Дрейк му беше казал, че трябва да изрече нещо подобно при тази ситуация — но сега, когато всичко беше истинско, прозвучаха странно зловещо. Докато ги беше репетирал, си мислеше, че са много театрални и мелодраматични, като от някоя стара опера хан , но сега насаме със затворничката те придобиха сила, от която, докато ги изговаряше, го побиха студени тръпки. Забеляза ефекта им върху нея. Забеляза колебанието й — как се напрегна, после се отпусна. Искаше му се да се усмихне, но не го направи. Кар беше прав. Тя беше привлекателна, дори и с това разбито лице. Самата й твърдост я правеше красива.

— Какво искаш да правиш? — попита Дрейк.

Чен пристъпи към него.

— Засега само ще си поговорим.

Момичето го гледаше неуверено. Беше лошо пребита. По ръцете и лицето й имаше синини, по лявата страна на врата й — незараснали рани. Чен усети внезапен пристъп на гняв. Всичко това й го бяха причинили, след като я бяха предоставили на „Сим Фик“. Нещо повече, присвитите й устни подсказваха, че е била и изнасилена. Потрепери, след което каза каквото му беше дошло наум:

— Казаха ли ти, че си мъртва?

Зад него Дрейк си пое шумно въздух. Репликата беше импровизирана. Нямаше я в сценария за първото интервю.

Момичето погледна надолу, усмихна се, но когато вдигна поглед, Чен продължаваше да я гледа с непроницаем израз.

— Да не си мислеше, че това е поредната арестантска килия? — попита той вече по-грубо. Беше ядосан и внезапно ядът му се беше насочил към нея — към детинската крехкост, скрита зад външната й сила; към простия факт, че тя беше там и го принуждаваше да постъпва така с нея.

Момичето сви рамене и не каза нищо, но Чен забеляза потта, избила по челото й. Приближи се на крачка от нея — достатъчно близо, за да го удари, ако посмее.

— Тук правим разни неща. Странни неща. Ще те разглобим и пак ще те сглобим. Но ще си друга.

Сега тя се беше втренчила в него — любопитството й надделяваше. Говореше й спокойно, делнично, сякаш й приказваше за някакви съвсем обичайни неща, но онова, за което намекваше с тези думи, беше ужасно и самата нормалност на тона му изглеждаше жестока.

— Стига — промълви тя тихо. — Просто правете каквото смятате да правите.

Очите й го молеха като обидените очи на дете; Чан Хсин го гледаше понякога по същия начин, когато я дразнеше. Тази прилика — между някаква непозната и най-малката му дъщеря — го накара да се дръпне назад, да осъзнае, че неговата честност я наранява. Ала той беше тук, за да наранява. Това му беше работата. Независимо дали си играеше ролята или не, раните си бяха истински.

Извърна се. Лека тръпка премина по гърба му.

Дрейк го гледаше странно, с полупритворени очи. Ти какво си намислил? — сякаш му казваше той.

Чен срещна погледа му.

— Тази става.

Дрейк се намръщи.

— Но още не си видял другите…

Чен се усмихна.

— Става.

Когато тя го изрита в бъбреците, все още се усмихваше.

Биха я, съблякоха я, хвърлиха я в килия. Пет дни крееше там в пълен мрак. Сутрин и вечер идваше да я нагледа страж — подаваше й яденето през дупката и вземаше стария поднос. Иначе я бяха оставили съвсем сама. Нямаше нито легло, нито мивка, нито гърне за изхождане — само облицована с метал дупка в ъгъла на пода. Използваше я отначало неохотно, после — с все по-нарастващо безразличие. В крайна сметка имаше ли значение? В живота имаше и по-гадни неща от изхождането в дупка.

През първите няколко дена нямаше нищо против. След като цял живот беше обкръжена от хора, самотата беше като облекчение, почти лукс. Но от третия ден нататък стана трудно.

На шестия ден я изведоха от килията — на ярката светлина, която я накара здраво да стисне клепачи — сякаш тънки копия от светлина пронизаха главата й. Навън я обляха с вода, след това — с дезинфектант, хвърлиха я в друга килия и я приковаха към пода за китката и глезена.

Известно време лежа на пода, докато очите й свикнат с осветлението. След утробния мрак на тясната килия имаше чувството, че я обкръжава голямо пространство, ала когато най-накрая вдигна лице, беше, за да открие, че се гледат очи в очи с някакъв гол мъж. Той беше клекнал на четири крачки пред нея с див блясък в очите. Пенисът му стърчеше надървен между краката. Тя рязко се дръпна назад; веригите удържаха внезапното й движение. И тогава го видя.

Огледа се отвратено. В килията заедно с нея имаше около четиридесет, може би петдесет голи хора — и мъже, и жени. Всичките бяха приковани към пода за китката и глезена. Някои срещнаха погледа й, но без всякакво любопитство, почти без да й обърнат внимание. Други просто лежаха съвсем отнесени. Докато ги гледаше, една жена се вдигна на пети и изля светла струя урина, а после легна отново, без да мърда, като животно, което си почива.