Дейвид Уингроув - Бялата планина

— Нммм…

Той се огледа и усети, че нещо липсва, но не се сещаше какво.

— Уан Ти?

Очите й бавно се отвориха. Щом го видя, тя изстена пак, извърна се и дръпна чаршафа над главата си.

— Уан Ти? — повика я той нежно и се приближи. — Къде са децата?

Гласът й беше слаб, приглушен от чаршафите.

— Изпратих ги долу. При чичо Мей.

— А-ха… — той приклекна до леглото. — А ти, любов моя?

Тя се поколеба, после му отговори със същия немощен, уплашен глас:

— Добре съм, съпруже.

Нещо в тона й и в начина, по който решеността й да бъде прилежна съпруга, която не се оплаква, се разколеба пред огромната тежест на страданието й — го накара да изстине отвътре. Беше се случило нещо ужасно.

Дръпна надолу чаршафа и се взря в лицето й в полумрака. Тя почти не приличаше на себе си. Устата й — силна уста, създадена за смях — беше прехапана в болезнена гримаса. Очите й — обикновено толкова топли и вдъхващи доверие — бяха стиснати, сякаш искаше да задържи вътре цялото си нещастие; клепачите бяха тежки и безцветни. От тази гледка го заболя. Той докосна с пръсти бузата й — искаше да я успокои; след това изненадано отдръпна длан. Тя плачеше.

За миг изгуби ума и дума, после усети как стомахът му се свива.

— Детето…

Уан Ти кимна, след това зарови лице във възглавницата и се разрида. Тялото й конвулсивно потръпваше под чаршафите.

Той седна на леглото до нея, притисна я към себе си и се опита да я утеши, но умът му беше в шок.

— Не… — Каза той след малко. — Винаги си била толкова силна. А и детето беше добре. Доктор Фан го каза.

Тя лежеше, без да помръдва — толкова неподвижно, че той се уплаши. Значи беше вярно. Беше загубила детето.

— Кога стана това? — попита ужасено.

— Преди седмица.

— Седмица! Ай я ! — той се облегна назад и се втренчи сляпо в сенките — мислеше за болката й, за страданието й и за това, че той не е бил до нея. — Но защо никой не ми е казал нищо? Защо Кар не ми се е обадил? Трябваше да съм тук!

Тя протегна ръка и докосна гърдите му.

— Той искаше да ти се обади. Молеше ме да се обади, но аз не му позволих. Работата ти…

Той отново я погледна. Подутите й червени очи бяха изпълнени с жалост. От гледката — от загрижеността й за него — сърцето му се сви в гърдите от любов.

— О, Уан Ти, гълъбчето ми… какво, в името на всички богове, се случи?

Тя се разтрепери и отново извърна глава.

— Чаках, но никой не дойде…

Той поклати глава.

— Но докторът… Нали му платихме, за да дойде специално!

— Имаше усложнения — тя се страхуваше да го погледне в очите. — Чаках го. Три часа го чаках, но той изобщо не дойде. Джиян се опита да…

— Изобщо не дойде? — вбесено извика Чен. — Повикали са го, а той не дойде?

Тя кимна бързо, отсечено.

— Накарах Джиян да изтича до Медицинския център, но никой от лекарите не бил свободен — за миг го погледна в очите, после отново извърна глава. Едва изговаряше думите със слаб, уплашен гласец. — Или поне така му казали. Но Джиян ми каза, че си седели в някаква стая зад рецепцията и се смеели — пиели си ча и се смеели, докато моето бебе умираше.

Чен усети как отново изстина, но този път от гняв. Силен, почти заслепяващ гняв.

— И никой не дойде, така ли?

Тя поклати глава и лицето й отново се изкриви. Той я прегърна силно и я остави да плаче в прегръдките му. По собственото му лице се стичаха сълзи.

— Горкичката ми, миличката ми — говореше той. — Горкичката ми, обичната ми — но дълбоко вътре в него гневът се беше втвърдил в нещо друго — в студена, чиста ярост. Представяше си ги, насядали там, да се смеят и пият ча , докато дъщеричката му умира. Виждаше охранените им засмени лица и му се искаше да ги размаже, да усети как юмрукът му троши скулите им.

А малкият Джиян… Какво ли му е било на него, като е знаел, че майка му е в беда, сестричката му умира, а той не може да направи нищо? Какво ли му е било? Чен изстена. Така се бяха надявали. Такива планове бяха градили. Как така всичко се беше объркало?

Огледа познатата стая. Мисълта за мъртвото дете го хвърляше в агония, изгаряше гърдите му.

— Не… — промълви той и разтърси глава. — Неееее!

Изправи се, свил юмруци.

— Отивам при доктор Фан.

Уан Ти го погледна уплашено.

— Недей, Чен. Моля те. Така нищо няма да постигнеш.

Той поклати глава.

— Трябваше да дойде, този мръсник! Трябвало е да слезе само две палуби по-надолу! Три часа… Къде се е губил три часа?

— Чен… — тя протегна ръка и се опита да го спре, но той се отдръпна от нея.