Дейвид Уингроув - Бялата планина

Тон Чу беше псевдоним на Чен. Беше го използвал в Плантациите, когато бе тръгнал по следите на Де Вор.

Чен си пое продължително въздух. Терминът на Уан Ти наближаваше — детето щеше да се роди след две-три седмици и той се бе надявал да присъства на раждането. Но това беше негов дълг. Затова му плащаха. Погледна Кар в очите и кимна.

— Добре. Кога започвам?

— Утре. В момента подготвят документите. Ще бъдеш прехвърлен в Кибуези от европейския клон на „Сим Фик“. До довечера ще получиш всичката необходима информация, свързана със задачата.

— Ами жената? Юе Хао? Ще я придружавам ли?

Кар поклати глава.

— Не. Ще изглежда твърде нагласено, нали? Освен това ще те преместят там чак след няколко дена. Ще ти дам време да разбереш какво става.

— А как ще ти докладвам?

— Няма да докладваш. Не и докато не дойде време да те връщаме.

Чен се замисли. Звучеше опасно, но не по-опасно отпреди. Кимна.

— Ами ако дойде време да ме връщате… какво да направя?

— Ще изпратиш съобщение. Писмо до Уан Ти. После аз ще дойда и ще те измъкна.

— Разбирам… — Чен се облегна назад и замислено зарея поглед зад едрия мъж. — Ами жената, Юе Хао… да се меся ли?

Кар сведе очи.

— Не. При никакви обстоятелства. Ще наблюдаваш, нищо повече. Не трябва дори да подозират, че сме замесени. Ако тангът научи…

— Разбрано.

— Чудесно. Тогава се прибирай, Као Чен. Сигурно ти се иска да си при Уан Ти и децата, нали? — Кар се усмихна. — И не се притеснявай. Уан Ти ще е добре. Ще я наглеждам, докато те няма.

Чен се изправи усмихнат.

— Много съм ти благодарен. Така ще се притеснявам много по-малко.

— Хубаво. О, и преди да си тръгнал… ти какво намери там долу? С кого се е срещала Юе Хао?

Чен бръкна в джоба на туниката си и извади двете снимки в рамки, които беше взел от апартамента на чичо й: снимката на майката на Юе Хао със съпруга си и тази на Юе Хао с брат си. Погледна ги и ги подаде на Кар.

Кар се загледа изненадано в снимките.

— Но те са мъртви. Тя ми каза, че са мъртви.

Чен въздъхна.

— Баща й е мъртъв. Брат й — също. Но майка й е жива, има и чичо. При тях е ходила. При семейството си.

Кар се вгледа в тях още няколко секунди, после кимна.

— Добре. Върви тогава. По-късно ще поговорим.

Когато Чен си тръгна, Кар стана, приближи се до носа на каменната лодка и се загледа над водата към Камъка. Не можеше да я спаси. Не, не можеше. Бяха я измъкнали от ръцете му. Но поне нещо можеше да направи за нея: малък, ала важен жест, с който нямаше да оправи нещата, но щеше донякъде да ги подобри — може би поне щеше да й донесе утешение, ако не друго.

За последен път погледна снимките, след това ги пусна във водата. Усмихваше се. Знаеше какво трябва да направи.

Ли Юан огледа празните ясли и подуши в тъмния мрак. По прищявка бе извикал иконома на Източния дворец, бе го накарал да донесе ключовете и после бе отишъл там сам. Не беше стъпвал тук от онзи ден, когато уби конете.

Макар че яслите бяха изчистени и дезинфекцирани, а покритият с плочки под — изчистен от сламата, мирисът на коне се усещаше силно; всяка тухла, плочка, дървена подпора на древната сграда беше напоена с него. И ако затвореше очи. Ако затвореше очи… Потрепери и отново се огледа; забеляза как лунната светлина посребряваше огромния квадрат на входа; как се стелеше като блещукащо покривало от роса по задните стълбове на яслите.

— Трябва да имам коне… — промълви тихичко на себе си. — Трябва отново да яздя и да излизам на лов със соколи. Твърде много се занимавам с работата си. Бях забравил…

Забравил какво? — запита се.

Как да живееш — дойде отговорът. — Ти я отпрати, ала тя все още те държи. Трябва да разкъсаш веригата, Ли Юан. Трябва да се научиш как да я забравиш. Имаш съпруги, Ли Юан, добри съпруги. Скоро ще имаш и деца.

Кимна, после бързо се отправи към входа, спря, подпря се на дебелата дървена греда и се загледа в луната.

Луната беше високо, почти пълна. Докато гледаше, един парцалив облак премина като мрежа над нея. Той се разсмя, изненадан от внезапно връхлетялото го чувство на радост, и погледна на североизток, към двореца на Ван Со-леян в Тао Юан, на хиляда и петстотин ли оттук.

— Кой ли те мрази повече от мене, братовчеде Ван? Кой ли те мрази толкова, че е изпратил призрака на брат ти да те преследва?

И дали това не беше причината за внезапното му доволство? Не, защото настроението не му се струваше свързано със събитието — беше като промяна в морето, както слънцето огрява вълните след разбеснялата се буря.