Дейвид Уингроув - Бялата планина

Изправи се до масата и заразглежда подредените върху бялата покривка инструменти.

— За какво са тези инструменти, доктор Ву?

Знаеше за какво служат. Беше виждал как ги използват сто, може би хиляда пъти. Но не това искаше да каже.

Ву го погледна учудено.

— Простете, майоре…?

Кар го погледна в лицето.

— Някой наредил ли ви е да ги донесете?

Старецът се разсмя.

— Не, майор Кар. Но това е стандартна практика при разпит. Предположих, че…

— Нищо няма да предполагате — прекъсна го Кар вбесен, че никой не е изпълнил недвусмислените му инструкции. — Съберете си ги и напуснете. Но преди това ще направите пълен медицински преглед на задържаната.

— Това е съвсем необичайно, майоре… — подхвана обидено старецът, но Кар му се нахвърли:

— Аз провеждам разследването, доктор Ву и ще правите каквото ви казвам! А сега се хващайте на работа. Искам след двайсет минути готов за подписване отчет.

Кар застана до вратата с гръб към момичето, докато старецът и помощникът му си вършеха работата. Едва когато приключиха, той отново се обърна.

Момичето лежеше на кушетката голо — бе изпънала гръб и това, също както и погледът й, беше жест на дързост. Кар задържа очите си върху нея, после се извърна — мъчеха го съмнения. Ако трябваше да си каже истината, се възхищаваше от тази жена. Възхищаваше се от това, как бе лежала там и бе търпяла всички унижения, на които я подлагат, и въпреки това бе запазила чувството си за достойнство. По това му приличаше на Мари.

Извърна глава, разтревожен от посоката на мислите си. В края на краищата Мари не беше терористка. Ала мисълта беше вярна. Само му трябваше да погледне момичето — осанката й — и приликата се набиваше на очи. Не ставаше дума за физическа прилика — макар и двете да бяха силни и хубави — а за някакво вътрешно качество, което се проявяваше във всяко движение, във всеки жест.

Отиде до стената от другата страна на стаята, отвори един шкаф, след това се върна и я зави с чаршаф, за да прикрие голотата й. Тя впери поглед в него учудена, после извърна глава.

— Ще ви преместят в друга килия — той се огледа; стаята беше отвратително гола. — На някое по-удобно място.

Отново погледна към нея и забеляза колко е напрегнато тялото й под чаршафа. Не му се доверяваше. Но и защо да му се доверява? Той й беше враг. Можеше сега да й направи някоя и друга добринка, но в крайна сметка ролята му беше да я унищожи и тя го знаеше.

Може би това беше също толкова жестоко. Може би трябваше просто да остави този касапин Ву да действа. Но някакъв негов вътрешен инстинкт крещеше срещу това. Тя не беше като другите, срещу които трябваше да действа — не беше като Де Вор или Бердичев. С тях знаеше, но сега…

Извърна се, бесен на себе си. Бесен, че се е уловил в такива силни симпатии към нея; че тя толкова му напомня за неговата Мари. Само това ли беше — тази дълбока прилика? Ако беше така, то това бе достатъчна причина да помоли да го отстранят от случая. Но не беше сигурен, че е така. По-скоро беше някаква прилика със самия него; същото, което може би бе видял в Мари и което го бе накарало да я избере за жена.

Погледна я отново — чистите, женствени очертания под чаршафа — и усети как през него премина лека тръпка. Дали не се заблуждаваше и не си усложняваше живота, като виждаше в нея някакво отражение на собственото си дълбоко вкоренено безпокойство? Това ли беше? Защото ако беше така…

— Майор Кар?

Обърна се. Доктор Ву беше застанал до масата, а на нея лежеше медицинският отчет.

Кар го взе, прегледа го внимателно, после извади писалката, подписа го и подаде копието на лекаря.

— Добре. Свободен сте, Ву. Аз ще се оправя тук.

Устните и очите на Ву трепнаха в лека разбираща усмивка.

— Както желаете, майор Кар.

След това наведе глава и излезе. Асистентът му — мълчалив, безцветен, подобен на бледа сянка на самия старец — го следваше на две крачки.

Кар отново се обърна към жената.

— Имате ли нужда от нещо?

Тя не отговори веднага.

— Свободата ми? Може би нова самоличност? — млъкна. На лицето й се изписа огорчено примирение. — Не, майор Кар. От нищо нямам нужда.

Той се поколеба, след това кимна.

— Ще ви преместим горе-долу до час. После, по-късно, ще се върна да ви разпитам. Ние и без това знаем много, но за вас ще бъде най-добре…

— Най-добре за мене? — тя невярващо се втренчи в него. — Правете каквото сте длъжен, майор Кар, но никога не ми обяснявайте кое е най-добро за мене. Защото вие просто не знаете. Нямате ни най-малка представа.