Дейвид Уингроув - Бялата планина

Усети как се разтреперва. Тя беше права. Това си беше предопределено. Беше като сценарий, който и двамата трябва да четат. Но най-добре…? Той се обърна. Това беше съдбата им, но след като веднъж свършат с всичко, той поне би могъл да го направи по-леко за нея — чисто и безболезнено. Поне това можеше да направи, макар и да беше толкова малко.

В Тао Юан, над ограденото със стени фамилно гробище на рода Ван валеше дъжд. Под покритото с плътни сиво-черни облаци небе Ван Со-леян стоеше пред отворената гробница, увит в наметалото си, и бе вперил изцъклени очи в отвъдния мрак.

Хун Миен-ло, който го наблюдаваше отблизо, усети как космите по врата му настръхват. Значи беше вярно. Гробницата беше разбита отвътре, каменният саркофаг, в който бе лежал Ван Та-хун, бе разбит на парченца като куче от порцелан. Ами съдържанието му?

Потръпна. По пръстта имаше отпечатъци от стъпки, следи от конци, но нищо убедително. Нищо, което би могло да свърже липсващия труп с разрушенията в гробницата. Освен ако не се вярва на филма.

По време на полета от Александрия насам бяха говорили само за това — настоятелността на танга граничеше с лудост. Мъртвите не възкръсват, твърдеше той, значи беше нещо друго. Някой го беше нагласил, за да го уплаши и да се опита да подкопае положението му. Но как? И кой?

Ли Юан беше очевидният кандидат — той би спечелил най-много от подобен ход, но пък за сметка на това имаше най-малка възможност да го направи. Шпионите на Хун държаха младия танг на Европа непрекъснато под око и не бяха забелязали нищо, което би могло да го свързва с тази история — дори и най-малкия намек.

Значи може би Цу Ма? Отново мотивът му беше силен, а и беше вярно, че шпионите на Хун в дома на Цу не бяха толкова добри, колкото в другите дворци, но това някак си не се връзваше с характера на Цу Ма. Защото дори хитростите на Цу Ма притежаваха някаква прямота.

Значи кой оставаше? Мах? Абсурдна мисъл. Що се отнася до другите тангове, те нямаха реален мотив — дори и Ву Ши. Сун Ли Хуа би имал основателен мотив, но той беше мъртъв, а семейството му — избито до крак чак до трето коляно.

Всичко онова, което правеше случилото се реално — рухналите каменни плочи, празният саркофаг — внушаваше още по-голямо безпокойство. На всичкото отгоре онова нещо се разхождаше някъде навън — яко, силно същество, способно да троши камъни и да вдигне каменен блок, тежък колкото четирима мъже.

Нещо нечовешко.

Хун видя как тангът влезе вътре и се извърна. Огледа разположението на мократа от дъжда градина. Освен ако не беше истинският Ван Та-хун, онова нещо е трябвало да се промъкне вътре в гробницата, преди да я разбие толкова зрелищно — но как?

Хун Миен-ло се разхождаше бавно насам-натам и се опитваше да го проумее. Възможно беше съществото да е прекарало вътре дълго време — да е било вкарано по време на погребалната церемония на Ван Та-хун или дори преди това. Но не беше много вероятно. Освен ако не беше мангана.

Как тогава? Как би могло нещо да се промъкне в гробницата, без изобщо да го забележат?

Извика началника на охраната и го разпита. Явно наблюдателните камери тук работеха на прост принцип. През повечето време не бяха включени, но при най-слабия шум или признак на движение се фокусираха върху източника му и го следяха, докато напусне полезрението им. На тъмно камерите бяха програмирани да реагират на топлинните следи на натрапниците.

Предимството на подобна система беше, че е много лесно да се провери записаното от всяка камера; нямаше нужда да се превъртат часове наред статични кадри — трябваше само да се прегледа какво се е записало на лентата.

Хун разбираше, че това има смисъл… при нормални условия. Ала все пак… ами ако само един-единствен път нещо безшумно и студено се е вмъкнало вътре в тъмното?

Приближи се до гробницата и погледна вътре. В подножието на стъпалата, сред осветената от свещи вътрешност Ван стоеше до разрушения саркофаг, втренчен в празното. Щом усети присъствието на Хун, се обърна и погледна нагоре.

— Мъртъв е. Пипнах го. Беше студен.

От думите на танга по гърба го полазиха тръпки. Нещо студено… Отстъпи назад и се поклони ниско, щом Ван започна да се изкачва по стълбите.

— Ще откриеш кой го е направил, майстор Хун. И ще намериш онова… каквото и да е то. Но дотогава се смятай за понижен, без титла. Разбра ли ме?

Хун срещна погледа на танга, после отпусна надолу глава и леко кимна в знак на примирение.