Дейвид Уингроув - Бялата планина

— Добре. Заемай се тогава. От цялата тази работа ме побиват тръпки.

И мене — помисли си Хун Миен-ло, горчиво преглъщайки гнева си. — И мене.

След като пожарът я бе унищожил, четиринайсета палуба в централната част на Бремен беше възстановена, макар и не по стария образец. От уважение към загиналите беше превърната в мемориален парк и пейзажът й бе моделиран по образец на древните водни градини — чуо чен юан — в Су Чоу. По тесните пътечки се разхождаха стражи, придружавани от жените и децата си или сами, и се наслаждаваха на мирната хармония на езерото, скалите, изящните мостове и помпозните павилиони. От време на време някой — или няколко души — се спираше до огромния тин , озаглавен „Прекрасен сняг, прекрасни облаци“ също като оригинала си, и се вглеждаше в големия камък — Камъкът на трайната скръб — поставен там от младия танг само преди месеци, и четеше изписаните с червено имена, изрязани върху широката бледосива плоча. Имената на всичките 11 018 мъже, жени и деца, убити тук от Пин Тяо .

По-надолу, от другата страна на езерото с лотосите, от брега навътре стърчеше каменна лодка. Това беше чайната „Пътуване по море“. На една от каменните пейки близо до носа седеше Кар — сам. Пред него имаше чун с най-добрия ча в чайната. Малко по-нататък двамата му телохранители се грижеха никой да не го безпокои.

От мястото, където беше седнал, Кар виждаше Камъка — върбите на отсрещния бряг отчасти го скриваха, а върхът му стърчеше отгоре като изпилен зъб. Загледа се в него и се опита да го вмести в контекста на последните събития.

Отпи от ча — безпокойството му се връщаше, по-силно от всякога. Както и да се опитваше да го оспорва, всичко това му се виждаше невероятно. Юе Хао никога не би направила подобно нещо. Дори и за миг не би й минало през ума да избие толкова много невинни хора. Не. Беше прочел какво е написала за брат си и то го бе трогнало. Беше чул какво бе казал за нея пазачът, Лайден. Беше гледал записа на разговора на Чен с двете момченца — нейните малки постови — и бе забелязал безкрайно силната любов в очите им. Най-накрая лично бе видял какво е станало в клуб „Водно конче“ и дълбоко в сърцето си не намираше нищо нередно в стореното от нея.

Да, тя беше убийца, но тогава и той беше убиец и кой можеше да каже какво оправдава акта на убийството, кое го прави справедлив или несправедлив? Той убиваше по заповед, тя — заради съвестта си и кой би могъл да каже кое е правилно и кое — не?

А сега — и този последен обрат. Погледна към свитъка на масата до чун и поклати глава. Трябваше да я убие, докато още имаше възможност. Никой нямаше да узнае. Само той.

Ядосано тресна купичката си на масата и ча плисна от нея. Къде, по дяволите, се губеше Чен? Какво ли, в името на всички богове, го задържаше? Но щом се обърна, видя Чен, който току-що минаваше покрай телохранителите, размахал ръка за поздрав.

— Та какво става?

— Това става — Кар бутна свитъка към него.

Чен го разгъна и се зачете.

— Измъкват го от ръцете ни — ядосано изръмжа Кар. — Разкарват ни и искам да знам защо.

Чен вдигна очи, озадачен от реакцията на приятеля си.

— Тук пише само, че трябва да предадем случая на Тин вей . Странно е, съгласен съм, но не е нещо нечувано.

Кар поклати глава.

— Не. Виж по-надолу. Предпоследният абзац. Прочети го. Виж какво пише там.

Чен отново погледна свитъка, бързо прочете съответния абзац, после вдигна поглед и се намръщи.

— Ама това наистина не е редно. „Сим Фик“ ли? Те трябва да я предадат на „Сим Фик“? Какви ги е намислил Толонен?

— Не е маршалът. Погледни. Там, най-долу. Печатът е на канцлера. Което значи, че това трябва да е одобрено от Ли Юан.

Чен се дръпна назад смаян.

— Но защо? Няма никакъв смисъл!

Кар поклати глава.

— Не. Има. Само дето ние още не знаем кое с кое се връзва.

— А ти искаш да разбереш, така ли?

— Да.

— Но това не е ли извън нашата юрисдикция? Искам да кажа…

Кар се наведе към него.

— Поразрових се малко. Като че ли Тин вей смятат да я предадат в африканския отдел на „Сим Фик“.

Чен се намръщи.

— Африка?

— Да. Странно, нали? Обаче чуй сега. Май ще я включат в специален отряд в Източна Африка. Някакво място, което се казва Кибуези. Само боговете знаят какви ги вършат там и защо я искат, но без съмнение е важно — достатъчно важно, за да изисква пряка намеса на танга. Точно затова те извиках, Чен. Нали разбираш, пак имам работа за тебе — още една задача за нашия приятел Тон Чу.