Дейвид Уингроув - Бялата планина

Всички бяха облечени в черно, дори Ли Юан. Черно за смърт. По стария западен обичай. Майка му беше застанала до ковчега; воал покриваше лицето й, беше потънала в дълбока скръб. До него стоеше сестра му, а до нея — канцлерът на Ли Юан, Нан Хо.

Студен вятър повяваше от юг, от хълма, рошеше косата му и тя му влизаше в очите. Морски бриз, напоен с мириса на сол. Приглади кичурите назад с ръка и остана така, заровил пръсти в хубавата си гъста коса, притиснал длан до челото си. Като човек, загубил паметта си. Като сомнамбул.

Чувстваше се като актьор — външната обвивка беше нещо съвсем отделно от вътрешната му същност: „момчето в черно“ край гроба. Измамник. Не чувстващ нито обич, нито дълг. Кукувиче в гнездото. Твърде отдалечен от всичко, за да бъде син на баща си, брат на брат си.

Казвал ли му беше изобщо някога, че го обича?

Двама от слугите на Ли Юан се приближиха и вдигнаха ковчега.

Когато започнаха да го спускат в земята, Бен се дръпна назад. Касета със смърт, която пъхаха в процепа на хълма.

И не можеше да се превърти назад… нито да се пусне отново. Хал Шепард вече съществуваше само в спомените на другите. Ами когато и те на свой ред си отидат? Дали това беше просто дълъг процес на забравяне? На заслепени очи и изгниващи образи? Може би… но не беше задължително да е така.

Пръстта започна да пада върху ковчега. Затвори очи — и пак я виждаше как се трупа върху белезникавия дървен капак. Чуваше как буците тупат по дървото. Кух, празен звук.

Отвори очи. Дупката се беше превърнала в плитка вдлъбнатина от неравна чернилка. Слугите на танга бяха отпуснали лопатите.

Усети подтик да се наведе и да докосне студената черна пръст. Да я смачка в дланта си, да усети грубата й текстура, хладното й, бездушно вещество. Вместо това загледа как Ли Юан пристъпи напред, заби младото дръвче в купчината пръст, отъпка земята наоколо и се дръпна назад, за да могат прислужниците да довършат работата.

Без думи. Без надгробни камъни. Така беше поискал баща му. Само едно дърво. Млад дъб.

Бен потръпна и мислите му потекоха в друга посока. Какъв ли беше мракът от другата страна на съществуването? Дали беше само нищо? Само глух, празен мрак?

Тръгнаха обратно по пътеката към къщата край залива. Ли Юан държеше майка му за ръка и я утешаваше, Нан Хо вървеше до сестра му. Бен беше последен, сам, на няколко крачки по-назад от другите.

Смъртта на баща му. Очаквана толкова отдавна и въпреки всичко тя беше дошла като удар на злата съдба за майка му. Беше я чул да плаче през нощта — звук, който не можеше да бъде описан, можеше само да се чуе и да се запомни. Шум без думи, излизащ от скърбящото животно дълбоко вътре в човека, звук, излизащ от тъмния, древен мрак на нашата раса. Ужасен и отчаян звук. Щом го чуеш веднъж, никога не можеш да го забравиш.

Обърна се и се огледа назад. Гробът, дръвчето вече не се виждаха никакви. Над хълма се бяха струпали стоманеносиви облаци. След малко щеше да завали.

Обърна се и погледна надолу към къщата и ширналия се зад нея залив — виждаше всичко по съвсем нов начин. Къде ли беше първообразът? Къде ли беше създателят на всичко това? Силата, която придаваше форма на всичко?

Смъртта беше отключила тези въпроси и безмилостно бе притиснала лицето му към стъклото.

Въздъхна и бавно продължи да се спуска надолу:

Ли Юан стоеше в средата на стаята на Бен и се оглеждаше. Бен се бе привел над бюрото си и работеше — отбелязваше си разни неща в огромна папка с листи, покрити със странни диаграми.

Не беше както го бе очаквал Ли Юан. Стаята беше претъпкана с разни неща, разхвърляна и като че ли изобщо й липсваше всякакъв организационен принцип. Тук всичко беше натрупано как да е, сякаш някой го беше захвърлил и забравил, а цяла една стена беше покрита с многобройни недовършени скици с молив, изобразяващи части от човешката анатомия.

Погледна отново към Бен и забеляза колко е напрегнат — приведен над голямата квадратна папка — и усети как го обзема лека нервност. Не му се струваше уместно да работиш в деня на погребението на баща си. Ли Юан се приближи и погледна през рамото на Бен към диаграмата, над която той работеше в момента — видя само неорганизирана бъркотия от линии и кодирани инструкции, изписани с дузина ярки цветове на фона на решетката, също като детски драсканици.

— Какво е това?

Бен довърши започнатото, после се обърна и погледна към младия танг.

— Чернова.

— Чернова? — Ли Юан се разсмя. — Чернова на какво?