Дейвид Уингроув - Бялата планина

След това погледна към своя канцлер.

— Нан Хо… Искам да се свържеш с главите на всички Низши фамилии и веднага да ги извикаш тук. По моя спешна заповед.

Нан Хо се поклони.

— Чие хсия…

Междувременно смяташе да се свърже с останалите тангове. Защото трябваше да се действа. И то незабавно — преди всичко да се изплъзне от контрол.

Когато Чен влезе в стаята, без да чака отговор на почукването си, Кар тъкмо се закопчаваше. Извърна поглед от огледалото и се сепна, щом забеляза радостта по лицето на Чен.

— Какво има?

Чен подаде на Кар една папка.

— Нашето приятелче. Няма никакво съмнение. Тези снимки са извадени от филм на охраната, заснет от камерите за наблюдение преди трийсет и два часа на космодрума в Нант.

Кар отвори папката, попрегледа снимките, после погледна към Чен с грейнало лице.

— Значи го пипнахме, а?

Чен се навъси. Поклати глава.

— Какво!

— Страхувам се, че не сме го пипнали. Май неговият човек, Леман, го е нарамил и го е изнесъл оттам.

— И никой не го е спрял? Ами къде е гледала охраната?

— Чакала е заповеди.

Кар понечи да каже нещо, после схвана.

— Богове… Пак ли!

Чен кимна.

— Ами капитанът от силите за сигурност… самоубил се е, така ли?

Чен въздъхна.

— Точно така. Вписва се. Проверих записите на охраната. Компютърът е регистрирал, че човек, отговарящ на описанието на Де Вор, е минал четири пъти през космодрума в Нант. Четири пъти през изминалия месец.

— И никой от охраната не го е забелязал?

— Не. Нямало е и как да забележат. Машината е била препрограмирана да не обръща внимание на инструкциите от Бремен. Носел е фалшива ретина и единственият начин да го хванат е бил някой да го разпознае директно, но тъй като те разчитат страшно много на компютрите, шансът за това е бил минимален.

— А откъде имаме тези снимки?

Чен се разсмя.

— Май един заместник-министър с доста висок ранг е летял със същия полет, с който е летял и Де Вор. Оплакал се за инцидента направо в Бремен и когато те открили, че нямат запис на подобно събитие, веднага започнали разследване. И това е резултатът.

Кар се отпусна тежко на стола, после остави папката настрани и се зае да си сваля ботушите. Известно време мълча замислено, след това отново вдигна поглед.

— Знаем ли откъде е идвал?

— От Бостън. Но с кого се е виждал там, какво е търсил там — това още не знаем. Приятелите ни от северноамериканските сили за сигурност в момента се занимават точно с това.

— Ами убийците? — Кар дръпна и другия си ботуш. — Знаем ли кои са?

Чен сви рамене.

— Двамата хан приличат на убийци от Триадите, но третият… Е, в досието му пише, че вероятно симпатизира на Пин Тяо.

Кар вдигна вежди.

— Пин Тяо ли? Но те вече не съществуват. Или поне така твърдят свръзките там долу. Предполага се, че нашият приятел Еберт ги е изличил от лицето на земята.

Чен кимна.

— Да не искаш да кажеш, че…?

Кар се разсмя.

— Дори и Еберт не би бил такъв глупак, че да се опита да се свърже с Пин Тяо . Де Вор нямаше да му позволи.

— И какво мислиш тогава?

Кар поклати глава.

— Не знаем достатъчно — това е ясно. Кой освен самите нас би искал Де Вор да е мъртъв?

— Някой, който му е ядосан.

Кар се разсмя.

— Да. Но това би могъл да бъде всеки, нали? Който и да е.

Ли Юан погледна към ширналата се пред него облицована с мрамор Зала на седмината предци и доволно кимна. Пространството между драконовите колони беше претъпкано. Повече от две хиляди души — всички пълнолетни мъже от Двайсет и деветте — се бяха събрали тук този следобед. Всички, т.е. без онези, които болестта вече беше повалила.

Седеше на Високия трон, облечен във везаната с дракони роба в императорско жълто, поръбена със синьо. В едната си ръка държеше Специалния едикт, в другата — бамбуковия бастун със сребърен накрайник, подарък на баща му от брат му.

Долу се носеше едва доловимо мърморене, но когато той се изправи, залата млъкна, а миг по-късно се разнесе тихото шумолене на скъпа коприна — огромната тълпа коленичи като един и докосна пода с чело три пъти в ритуален лиу коу . Ли Юан се усмихна мрачно — спомни си един друг ден преди девет години, когато баща му беше събрал лидерите на дисперсионистите тук, точно в тази зала, и ги бе накарал да се умирят, като принуди водача им Леман да предаде приятеля си Уайът. Оттогава се бяха променили много неща, ала и този път, както тогава, волята на танга трябваше да се наложи. Надяваше се чрез постигане на съгласие, но ако беше нужно — и чрез сила.