Дейвид Уингроув - Бялата планина

Тайно тръгна след тях — беше му интересно, искаше му се да ги наблюдава как действат.

Вратата в дъното на залата вече беше отворена и през нея на тълпи излизаха пътниците. Погледна напред и забеляза Де Вор — стегнатата му, спретната фигура бързо, но спокойно си проправяше път през навалицата. Мъжете бяха точно по средата между него и Де Вор, някъде на десетина-петнайсет чи пред него, когато той осъзна грешката си.

— Хауард!

Де Вор вдигна стреснато поглед и веднага разбра какво става. Двамата убийци вече вървяха право към него, бяха на не повече от два човешки боя, с извадени ножове, които размахваха към всеки, който им се пречкаше по пътя, устремени към мишената си. Зад тях Леман си пробиваше път през тълпата, крещеше на хората да се дръпнат, но щяха да минат цели няколко секунди, преди да успее да се притече на помощ на Де Вор.

Де Вор рязко се устреми напред и фрасна с куфара си първия в лицето, щом онзи се измъкна от тълпата и застана точно пред него. Една жена до него му пречеше и убиецът успя само да извърне глава. Де Вор веднага го ритна и той залитна назад. Но в този миг вторият нападна и голият му нож замахна към главата на Де Вор.

Бързината, с която Де Вор се обърна, го изненада. С едната си ръка го удари по китката и изби ножа, а с другата го фрасна в ребрата. Убиецът нададе остър вик и се свлече на земята.

Де Вор се обърна към първия убиец, направи едно, второ лъжливо движение с юмрук, после се изви и изхвърли крак напред. Убиецът отскочи сръчно, но преди да успее да контраатакува, се свлече на колене. От гърба му стърчеше ножът на Леман.

Отвсякъде се носеха писъци и врява.

— Да се махаме — прошепна Леман и хвана Де Вор за лакътя, — преди да са дошли ония от охраната! — но Де Вор го отблъсна и се приближи до втория убиец.

Той лежеше там безпомощен, беше се вкопчил в гърдите си и се задъхваше от болка. Де Вор му беше потрошил ребрата и белият му дроб беше пробит. Наведе се ниско над него и го стисна за гърлото.

— Кой те праща?

Мъжът вдигна глава и плюна.

Де Вор избърса кървавата храчка от бузата си и посегна към ножа на убиеца. Очите на онзи се изцъклиха. Де Вор разряза ризата му и затърси по тялото му някакви белези.

Обърна се и погледна към Леман. Лицето му беше разкривено от свиреп гняв.

— Не е от Триадите, не е от силите за сигурност, така че кой, майната му…?

Третият изскочи отникъде.

Де Вор нямаше време да реагира. Спаси го чистата случайност. Щом Леман се обърна, той се оказа между Де Вор и мъжа и вече беше видял ножа. Ножът, устремен към сърцето на Де Вор, бе отбит и прониза Де Вор между врата и рамото.

Убиецът яростно издърпа ножа, но преди да успее да нападне пак, Леман се метна към него и заби ножа си в черепа му. Мъжът се строполи и повече не помръдна.

Де Вор се свлече на колене, притисна длан към раната. Погледът му беше слисан, на лицето му не бе останала и капка кръв. Този път Леман не попита за нищо. С един-единствен удар довърши втория, после — и третия. След това вдигна Де Вор на рамо, и го понесе към изхода и към безопасността на транзита, молейки се техният човек в охраната да успее да задържи колегите си поне още минутка.

Що се отнася до въпроса на Де Вор, той вече знаеше отговора, защото последният нападател беше хун мао — лице, което бяха виждали доста често в миналото: едно от няколкото лица, които винаги присъстваха като фон на срещите им с Пин Тяо . Страж. Един от присъединилите се към Ю .

Значи Мах, Ян Мах се беше опитал да го убие.

На открития, брулен от вятъра хълм около гроба се беше събрала малка групичка. Откъм долината сянка на облак очертаваше движеща се линия, която се спускаше надолу — мина по водата и бързо започна да се приближава към тях.

Бен гледаше как сянката препуска и щом слънцето се скри зад облака, усети внезапен хлад.

Така е то — помисли си той. — Идва бързо като сянка.

Дървеният ковчег беше положен върху дебелите копринени въжета до гроба. Бен беше застанал от другата страна на тъмната дупка, само на няколко сантиметра от пропастта.

Пръст. Черна пръст. Беше валяло и малки капчици висяха по стеблата на тревите, надвесени над гроба. На слънчевата светлина изглеждаха странни, неуместни.

Все още всичко това му изглеждаше нереално. Или още не беше станало реално. Все още не усещаше скръб, не усещаше силно чувство на загуба — само празнота, чувството за закърняла сетивност. Сякаш беше пропуснал нещо…