Дейвид Уингроув - Бялата планина

— Какъв човек?

— Лу Мин-шао. Лу Бакенбарда. Той е големият бос от Триадите по тия места. Той е собственик на заведението. А ти току-що си заклал неговата мадам. Когато разбере, ще побеснее. Ще наеме убийци, които ще те проследят и ще ти видят сметката.

Забеляза как преглътна Хсиян при тези думи, как се оцъкли от страх и го напуши смях. Но не, можеше да използва това. Да, може би нещата в края на краищата не стояха чак толкова зле. Може би би могъл да обърне всичко това в своя полза.

— Да, ще ти пререже гърлото заради това, освен ако не…

Хсиян нервно навря лице в неговото.

— Освен ако не…?

Еберт се огледа замислено.

— Това беше един от главните му източници на доходи. Не само от проституция, но и от други неща — наркотици, незаконна търговия, изнудване. Сигурно на година му носеше по… о, по петнайсет-двайсет милиона юана . А сега няма да му носи нищо. Защото ти си го заклал.

— Не знаех… — Хсиян поклати глава. Ръцете му трепереха. Сега думите се посипаха от устата му една през друга: — Ще му платя. Каквото и да струва. Моето семейство е богато. Много богато. Знаеш го, Ханс. Ти можеш да се срещнеш с този Лу Бакенбарда, нали? Можеш да му го кажеш. Моля те, Ханс. Кажи му, че ще му платя — колкото и да поиска.

Еберт кимна бавно, присвил очи.

— Може би. Но и ти трябва да направиш нещо за мене.

Хсиян закима трескаво.

— Каквото и да е, Ханс. Само трябва да ми го кажеш.

Еберт втренчи презрителен поглед в Хсиян.

— Само това: искам да направите купона — вашето чао тай хуй този следобед, сякаш тук нищо не се е случило. Ясен ли съм? Всичко, което двамата с Ан сте видели и правили тук, трябва да бъде забравено. Да не се споменава никога, при никакви обстоятелства. Все едно никога не се е случвало. Защото ако подобна новина се измъкне оттук, ще има и обвинения. Ужасно противни обвинения. Ясен ли съм?

Хсиян кимна и по лицето му премина истинско облекчение.

— И, Хсиян. Този следобед… не се безпокой за момичетата. Аз ще се погрижа. Просто трябва да се постараеш приятелите ти да дойдат.

Хсиян сведе поглед, щом го смъмриха — цялата му лудост си беше отишла.

— Да, както кажеш.

— Добре. Намери тогава приятеля си и се измитайте оттук. Ако трябва, вземете колата ми, но вървете. Ще ви се обадя.

Хсиян се обърна и понечи да тръгне, но Еберт отново го извика:

— И, Хсиян…

Хсиян спря, обърна се и се подпря с ръка на оцапаната с кръв каса на вратата.

— Да?

— Ако го направиш пак, ще те убия. Разбра ли ме?

Очите на Хсиян примигаха сред тлъстата пита от плът, която представляваше лицето му, после той наведе глава и заотстъпва назад.

Еберт го изпроводи с поглед, след това се обърна и отново се загледа в Му Чуа. Голям срам. Тя беше полезна — много полезна — през всичките тези години. Но миналото си беше минало. Сега проблемът беше да се оправи с Лу Бакенбарда. Както и да уреди по някакъв друг начин нещата за купона по-късно.

Всичко изглеждаше толкова лесно, когато по-рано беше говорил с Де Вор, но Хсиян бе направил всичко възможно да провали работата. Откъде сега, в последния момент, щеше да намери други петнайсет момичета — специални момичета, от качество, каквото щеше да му осигури Му Чуа?

Еберт въздъхна; после видя всичко откъм смешната му страна и се разсмя — спомни си що за гледка представляваше Хсиян, застанал там с щръкнал пенис — същинско миниатюрно копие на онзи плъх, приятелчето му Ан Лиян-чу, да му се не види, който надничаше изпод тлъстините на корема му.

Е, те щяха да си получат своето. И те, и всичките им приятелчета. Този път със сигурност. Щеше да инжектира момичетата, които щеше да им изпрати.

Усмихна се. Да, а след това щеше да ги гледа как всичките един по един си отиват. Принцове, братовчеди — всичките; всичките до един — жертви на болестта, която Де Вор беше купил от приятеля си Кървал.

Колко хитро, помисли си той, да ги изловиш по такъв начин. Защото кой да ти се сети за подобно нещо. Разсмя се. Сифилис… вече повече от век там Горе не бяха и чували за него. Не и откакто Цао Чун бе обезглавил собствения си син, задето заразил майка си. Не, а когато най-после се усетеха, щеше вече да е твърде късно. Прекалено късно. Дотогава болестта щеше да е плъзнала по огромното дърво на Фамилиите, щеше да го е заразила от корените до последната клонка и мъзгата му да е пресъхнала. И дървото щеше да рухне, защото и без това беше вонящо и изгнило.

Потрепери, после посегна и отметна кичурите коса от челото на мъртвата. Намръщи се.