Дейвид Уингроув - Бялата планина

Извика, като се опитваше гневът да не проличи в гласа му:

— Му Чуа! Му Чуа, къде си? — след това прекоси стаята и отметна мънистената завеса.

Пред очите му се разкри пълен хаос. Навсякъде имаше кръв. Подът беше осеян с парчета от строшени винени чаши, подноси с мезета се бяха преобърнали и мезетата бяха размазани по килима. В дъното на стаята, проснато по очи, лежеше момиче — като че ли пияно или заспало.

Той се завъртя и измъкна ножа си и тогава внезапно някъде от стаите вляво се разнесе писък. Миг по-късно в стаята нахлу мъж. Беше Хсиян Кай Фан.

Хсиян изглеждаше съвсем различен, откакто Еберт го остави. Обикновено невъзмутимото му лице сега грееше — почти беше пламнало — от възбуда, очите му бяха изскочили от заобикалящите ги тлъстини. Дрехите му, обикновено толкова безупречни, бяха в безпорядък, лавандуловата коприна бе разкъсана и опръскана с кръв. Беше протегнал пред себе си церемониалния си кинжал — острието беше гладко и блестеше мокро на светлината, а същевременно като някаква непристойна пародия на острието пенисът му стърчеше сред копринените гънки твърд и целият окървавен.

— Господарю Хсиян… — започна Еберт, смаян от тази трансформация. — Какво става тук?

Хсиян се разсмя — странен кикот, от който го побиха студени тръпки.

— О, беше прекрасно, Ханс… просто прекрасно! Какво удоволствие! Какво великолепно удоволствие!

Еберт преглътна — не знаеше как да си представи „удоволствието“ на Хсиян, но като че ли за него то означаваше единствено неприятности.

— Къде е Ан Лиян-чу? Той е добре, нали?

Хсиян се ухили с безумна усмивка и отпусна кинжала. Очите му горяха неестествено, зениците му се бяха свили. Дишаше на пресекулки, тлъстите му гърди ту се вдигаха, ту спадаха.

— Ан си е много добре. Чука малки момиченца, както обикновено. Но, Ханс… тази твоя жена… тя беше великолепна. Трябваше да я видиш как умира. Ох, какъв оргазъм, какъв оргазъм! Точно както ми го казваха. Нещо невероятно! Направо не можех да спра! А после…

Еберт се разтрепери.

— Какво?! — и пристъпи напред. — За какво говориш?! Му Чуа е мъртва , така ли?

Хсиян кимна — възбудата му почти бе преминала в треска. Докато говореше, пенисът му се тресеше.

— Да. И после си помислих… защо да не го направя пак? И пак? В края на краищата тя ми каза, че като свърша, мога да се оправя с Лу Бакенбарда.

Еберт клатеше глава.

— Богове… — усети, че пръстите му стискат дръжката на камата, след това бавно отпусна ръка. Ако убиеше Хсиян — край с всичко. Не, трябваше да се справи по най-добрия начин. Да се сдобри с Лу Бакенбарда и да изкара оттук Хсиян и Ан по възможно най-бързия начин. Преди и някой друг да е разбрал.

— Ти колко уби? Хсиян се разсмя.

— Не знам точно. Десетина. Петнайсет. Може би и повече…

— Богове…

Еберт пристъпи напред и взе ножа от Хсиян.

— Хайде — подкани го той, разтревожен от неистовото изумление, изписано на лицето на Хсиян. — Купонът свърши. Да вземаме Ан и да си ходим.

Хсиян кимна объркано, после наведе глава и се остави да го водят.

В дъното на дома нещата изглеждаха почти нормални. Но щом Еберт влезе в Райската стая, забави крачка — беше забелязал кървавите петна, размазани по касата на вратата, и се бе сетил какво има вътре.

Бутна Хсиян встрани и влезе. От едната страна лежеше мъртво момиче с плувнало в кръв лице, с разпран корем и изсипани черва, а в дъното на стаята по гръб лежеше Му Чуа — гола, върху огромно легло, а гърлото й бе прерязано от ухо до ухо. Плътта й беше пепелява, сякаш избелена, чаршафите — подгизнали от кръв.

Еберт постоя там, вперил поглед в нея, след това поклати глава. Лу Бакенбарда щеше да откачи, като разбере. Домът на Му Чуа беше ключова част от империята му и му осигуряваше постоянен контакт с онези Отгоре. Сега, когато Му Чуа беше мъртва, кой ли щеше да дойде тук?

Еберт си пое дълбоко въздух. Да, а Лу Мин-шао щеше да обвинява него, задето е довел Хсиян. Задето не го е проверил, преди да го пусне да бесува там долу. Само да беше знаел…

Обърна се, кипнал от гняв.

— Да ти го начукам, Хсиян! Знаеш ли какво си направил?

Хсиян Кай Фан го погледна смаяно.

— М-м-моля? — заекна той.

— Това! — Еберт рязко посочи с ръка тялото на леглото, после сграбчи ръката на Хсиян и го помъкна през стаята. — Какво, да ти еба майката, те накара да искаш това, а? Ами че ние си натресохме война! Или почти си я натресохме — освен ако не успееш да омилостивиш човека.

Хсиян объркано заклати глава.